СПОМЕН ЗА ЖЕГА

СПОМЕН ЗА ЖЕГА

Жегите стават все по-големи и от всички страни валят предупреждения да се внимава. Дунава го няма никакъв, изпарил се е почти, корабите са си легнали на коремите и не мърдат. 

Все така става, че каквато и опасност да се яви, тя все се отнася за мене. През зимата – студ – да се внимава със сърцето и с кръвното. През лятото – пек и горещини – пак да се внимава със сърцето и кръвното. Като допълнение – алергии през пролетта, мъгли и задух през есента и ето че не остана сезон и време, което да не ме плаши. 

Думата ми сега е за жегата. 

По цялото си тяло – от горе до долу, имам спомени от жегите и от летата в Голяма Брестница – там, на баира, от който се виждат и Дунав, и Стара планина. 

Най-напред ми се напичаше косата. По средата на косата ми се образуваше една напечена пътечка, която лека-полека искаше да ми раздели главата на две. Но това ставаше някъде към девет часа сутринта. А още към седем слънцето така се промушваше между пердетата – винаги се промушваше между пердетата, и ми парваше бузата като с ютия.

В тия горещи летни дни съм разбрал, че мързелът е най-великото нещо. Летният мързел ти събира мозъка на топка и не ти дава да мислиш за нищо друго, освен за сладостната си умора. 

В Голяма Брестница жегата наистина беше страшна, но и благословена. Помня как кехлибареният гердан на баба ми през деня променяше лекото си почукване и в зависимост от това, колко се беше изпотила по врата баба, герданът звучеше ту по-остро, ту по-меко. 

Никога няма да забравя топлината на доматите. Сега вече всичко идва от хладилника – и в прекия, и в преносния смисъл на думата, но тогава ония летни и парещи домати бяха пълни отвътре с малки бучици захар, с малки капчици солено-сладка роса и с неповторимото усещане, че устата ти се пълни със слънце и сок едновременно. 

А дините, каквато и жега да беше навън, успяваха по някакъв начин да запазят кожата си хладна – сравнително хладна, а отвътре да шумят и да пращят като ручей на топящ се лед. Сладък, топъл лед – това бяха дините в Голяма Брестница. 

Оттогава съм запомнил, че най-важното в жегите е да си разхлаждаш ушите. Затова поне по двайсет пъти на ден ходех до кофите с вода, потапях си ръцете във водата и после ги държах върху ушите си. Капките от мокрите ми ръце първо спираха звуците към ушите ми, а после усещах как прохладата слиза по жилите на врата ми и изведнъж летните шумове идваха към мен окъпани, разхладени и свежи. 

Няма по-хубава вода за къпане от слънчевата. Сгрятата на слънце в коритото вода е живата вода, в която има всичко – и живот, и огън, и малко студ, и чистота – велика чистота. 

Като си измиех главата с такава вода, и косата ми скърцаше. Толкова беше чиста, че като я подръпнех нагоре полекичка с пръсти, и тя правеше „скръъъц, скръъъц“.

Сега някои биха си помислили, че следобедният сън в жегата в собствената си пот и в нагорещените като фурни стаи е нещо ужасно. Не беше никак ужасно. В такива следобеди аз всъщност не спях, а се реех из маранята на собственото си безсилие да се движа, на потта си и на усещането, че с тялото и с духа ми се извършва трансформация, която никога няма да мога да опиша. Човек сигурно се закалява в студа, но в жегите се разтваря и разтяга във всички посоки. Расте най-вече с това, че не мисли нищо, че се забравя и в сладостно изтощение скача в бездънния вир на времето и на слънцето. 

Помня летните жеги с пръстите на ръцете си, с веждите си, от които капе пот, с устните и мишниците си, но най-вече помня жегите с петите и с ходилата си. Нагряла се е циментовата стълба към втория етаж от жегата, десетина са стъпалата до горния етаж, където отивам да спя вечер, окъпала ме е баба пак със слънчева вода и докато тичам нагоре по стъпалата, усещам сладостно, парещо, незабравимо чувство за живот и за височина. И гледам да премина по-бързо през това парене, състезавам се с паренето. 

Ако трябва да отговоря какво са за мен животът, лятото и жегата, ще отговоря така – паренето по босите ми крака и тичането по нагорещената циментова стълба нагоре...

Николай Милчев