СПОМЕНИ ЗА КАРТЕЧНИЦИ, ПУШКИ И ПИЩОВИ

Направило ми е впечатление голямото количество кокошки, които се изсипват от пътя за гробището на пътя за Тетевен. Тичат като шантави тия кокошки с една изпъченост напред, с една устременост, тревожат колите и хората, които се чудят кое е най-важно за кокошките – дали да стигнат до Вита и да си пийнат водица, или да спрат на боклука, който е веднага до шосето и е насипван с години.

По същия този път слиза с колата си голям приятел на баща ми. А и мой приятел в известен смисъл и ме качва в колата си за града. Псува кокошките на поразия, обяснява, че баба Тота хранела нейните с мед, вдигала им се захарта в кръвта и затова пощурявали.

-Ех, да ми е, вика, леката картечница, па да ги почна – мамицата им пилета! Азе - вика – на времето голяма щуротия направих с една лека картечница. Баща ми се е бил във Втората световна и оттам си донесе лека картечница. Крал ли я, какво я правел, на парчета ли я донесъл – не знам.

-Трофейна е – казвам, - сигурно. Тогава е имало такива трофейни оръжия. Намериш си оръжие и го вземеш. Убиеш ли някого, и му вземаш оръжието за трофей.

-Аз ги не знам тия работи, ама чух веднъж татко, като вика на мама: „Да не вземе тоя малкият убостник да се качи на тавана и да намери картечницата“ Па като ми се разтрепери на мене сърцето и след два-три дена се качвам аз на тавана. Тука-тука-тука – намерих я в един сандък и я замъкнах до едно от прозорчетата на тавана. Показах малко от нея навън и викам – ще гръмна само един патрон. И се меря от тавана в черницата в нашия двор. Ми като ми мило за черницата? Ти, Николайчо, ядеш ли черници?

-Ям.

-Ядеш, ама не много, нали? Е така – по малко… Щото на мене, Николайчо, черниците са ми много сладки. И ми жал за черницата, та затова кривнах така цевта – по-встрани. А па като почнах – тъка-тъка, тъка-тъка… Па като се разкрякаха кокошките на комшията, па като изпищя мама… Еей, сега да ми е отнякъде тая картечница… Николайчо, вие у вазе имахте ли пушки?

-Повече от пушки – друго нямаше.

-А ние имахме един тек и едно чифте. (Тек означава пушка с една цев, а чифте – с две).Докопах аз, Николайчо, веднъж тека и слагам един патрон, ама патронът не влиза. Намушках го с триста зора и с блъскане и като гръмнах, тя се пръсна. И аз шантав, Николайчо, с една ножовка срезах така, колкото е останало от цевта, равничко, и я нося на баща ми. Па като ревна тоя човек да реве. Ама със слъзи. Абе, вика, кравата да беше убил, нямаше такъв зян да има. Абе тая пушка ни храни назе, ми нали месото е от нея тука – И реве, та се къса. После, Николайчо, една лисица като ни подбара кокошките – удуши ги и ги влачи една по една, една по една. И знаеш ли кой я преби тая лисица – мама ми я преби. Взе чифтето и я преби тя. То и сега има лисици, щото в гробището е пълно с фазани и зайци и лисиците ги дебат, ама плашат и кокошките и те затова сигурно тичат като шантави надолу.

Аз само успявам да вмъкна, че като дете с пистолета на баща ми едва не убих моя съученик Иван Динков, допълних за авторитет, че в края на краищата вместо да гръмна в Иван Динков или в телевизора, съм гръмнал в тавана и ни е посипала вар.

-Ама и ти си бил много шантав, Николайчо!

Таман слизам на площада в Тетевен и, дето се казва – миг преди да се разделим с моя пътен благодетел, и зад врата си чувам:

-Милчев, я се не прави на мотика, че като те пууна… - Наша комшийка от Голяма Брестница се обръща към мен по този благовъзпитан и дълбоко интимен начин. - И да ми дадеш телефона си, та да го дам на Грозьо Чеков да го даде на унуката си, щото той иска да те пита отде може да си купи твоя книга.

Давам ѝ телефона доста втрещено, а жената, която е с благовъзпитаната ми комшийка от Голяма Брестница, се хили и вика:

-Ей, ама вие верно сте комшии били.

- Мерси много – казвам аз на шофьора и питам – бе как мога да те намеря аз тебе, в коя къща живееше?

– Ами – вика – като минеш през гробището, не първата, не втората – третата къща. Нема що да заобикаляш отдолу – минаваш през гробището и третата къща съм азе.

Николай Милчев