Стратегическото търпение приключва

Понякога демонстрирането на ирационално поведение се оказва рационална стратегия

Империите не умират от външни удари, а от вътрешна ентропия

Светът навлезе във фаза, в която дипломатическият речник отстъпва място на езика на ултиматумите. Което доскоро се наричаше „стратегическо търпение“, днес се възприема като слабост, а всяко забавяне на реакцията - като предателство на националните интереси. От Киев до Техеран, от Москва до Вашингтон, времето за изчакване изтече. Лидерите са притиснати от собствените си системи, от натрупаната умора и от неумолимата логика на ескалацията.

В Киев по повод Деня на независимостта на Украйна пристигнаха видни европейски лидери. Володимир Зеленски нетърпеливо им заяви, че страната му остро се нуждае от „много повече“ средства за войната. Иначе не можело да се запази военният паритет с Русия и да се нанасят по-сериозни удари по нейна територия. Още по-спешно са му нужни противовъздушни средства.

Неговото досадило на всички „Дай, дай, дай!“, но вече с добавката „незабавно!“. Украйна е близо до фалит. На изчерпване е и дълготърпението на управниците в Русия. Изявленията на външния министър Лавров за изкореняването на нацизма в Украйна и на посланика на Москва в ООН Небезня показват трайна промяна в политиката на Русия. Знаци, че стратегическото изчакване здравият разум да надделее в главите на евронатовците е приключило.

Руската армия рязко засили активността си по фронтовата линия, напредва, превзема помалко, но всеки ден нови територии и селища. Към нетърпението поради силно зачестилите украински удари по граждански обекти и мирно население в Русия у руснаците се е добавила и висока доза озлобление. И към украинците, и спрямо Запада.

Особено големи щети търпи Украйна от масираните руски бомбардировки по важни военни, транспортни, енергийни и индустриални обекти. Практически напълно са блокирани и частично разрушени пристанищата Одеса и Николаев, а значи вносът и износът на страната са тежко препятствани. Търпението и устойчивостта на бойното поле и на украинските бойци, на населението в тила също е на привършване. Четири и половина години война - по-дълго от окупацията през Втората световна - е твърде много.

Тази война обаче не се води само с оръжия. Тя е и сблъсък на цивилизационни модели, които имат дълбоки исторически корени. В Русия и Украйна с предимно православно население от векове делят другите страни и хора на приятелски и неприятелски. Друго е при англо-американците и бившите европейски колониални държави. Там себе си броят за първокласните човеци, страните си - за свързани с особени права пред другите, където хората са от по-ниско качество. Последните събития около войните в Украйна и Залива обаче не са просто военно-политически кризи, а и начало на качествен психологически прелом.

Призраците на Древния Рим все още обитават висшите етажи на бившите колониални държави. Там е дълбоко вкоренена идеята за собствената им цивилизационна изключителност - усещане за изначално право, което превръща суверенитета на другите народи в полагаща им се плячка. Сред управляващите елити в САЩ и Обединеното кралство все още живее вярата, че те са модерно превъплъщение на Римската империя.

В Иран поведението на Запада силно напомня за римската практика на Damnatio memoriae (проклятие на паметта) - обявяване на една държава за „варварска“. Финансово-икономическите санкции са съвременното „екскомуникиране“ от глобалната система, за да се накаже държава, която не приема диктата на „метрополията“.
В Украйна си припомняме за посредническите войни. Древният Рим умело е използвал съюзнически или буферни държави на цели региони в геополитическа арена и ресурс за изтощаване на противника. Такава е древната римска матрица за третирането на чужди територии като плячка или средство за постигане на имперски цели.

Драмата в Украйна показва най-опасната страна на това мислене - как цели нации се превръщат в буферни зони и геополитически инструменти срещу съперниците на Хегемона. А на хората и на суровинния ресурс се гледа само като разменна монета. Но изглежда, че в общественото съзнание и в Русия, и в Украйна събитията започват да налагат големи промени.

Гостите от западните столици посетиха Киев с няколко задачи. Да окажат политическа подкрепа на Зеленски, който има сериозни корупционни проблеми с обкръжението си, както и със загубите на фронта. Да преценят отблизо ще удържи ли Киевският Чърчил властта още поне някой месец, за да продължи войната с Русия. Постараха се и да отправят разни заплахи срещу Москва за компенсация на намаленото даване на спешна военна и финансова помощ. Обсъдиха и изпробваха нови хитрости предвид все по-близкото поражение на войските на Украйна с цел то да не бъде възприемано като финално за Киев и Брюксел.

За САЩ и Запада победа в тази война е да не позволят на Русия да победи. Така че до последния украинец! Е, после до последния поляк, литовец, румънец или българин. За мир мисъл не се допуска. Точно както в САЩ и Израел не си представят Иран да спечели войната в Залива. Но какво да правят, когато и иранското дълго търпение свърши и Техеран се бори на живот и смърт?

Днешната ситуация напомня Юлската криза от 1914 г. Тогава изчерпването на стратегическото търпение и твърдите военни планове правят невъзможно всяко отстъпление. Но има и друга страна на медала - Мюнхен 1938 г. учи, че прекалената отстъпчивост също води до война. Лидерите днес не взимат решения като хладни стратези. Те са заложници на стреса, на груповия натиск около себе си и на неспособността да признаят грешки, след като са вложили твърде много.

Когато сдържаността се изчерпи, решенията започват да се подчиняват на емоции и мисловни изкривявания. При висок стрес и несигурност лидерите системно се отклоняват от рационалния избор. Лидерите склонни да надценяват собствените сили и да преувеличават шансовете си за успех. Или да подценяват противника си. Стига се до започване на конфликти при нереалистични очаквания. Днес подобна роля играят сроковете за доставка на оръжия, „червените“ линии и вътрешнополитическият натиск.

Подвежда и ескалацията на ангажимента - колкото повече ресурси и престиж са вложени в даден курс на действие, толкова по-трудно е да се признае грешка и да се отстъпи. Лидерите тласкат напред, дори когато провалът е очевиден, за да „не загубят лице“. Решенията на европейските лидери често показват липса на стратегическа гъвкавост и крият опасни последствия. Тук е и групово мислене, при което около лидера се сформира тясна група от съветници, които не допускат инакомислие, вземат се катастрофални решения. Ярък пример - Фон дер Лайен и компанията в ЕК.

Стресът стеснява хоризонта при криза, намалява познавателната гъвкавост и тласка лидерите към краткосрочни решения. Носят незабавно облекчение, но задълбочават дългосрочните проблеми.

Понякога рационална стратегия се оказва демонстрирането на ирационално поведение. Томас Шелинг пише: ако противникът повярва, че сте готови на всичко - дори на самоунищожение - той може да отстъпи. Това обяснява защо заплахите за ескалация, колкото и абсурдни да изглеждат, често се възприемат за сериозни. И поведението на Доналд Тръмп обяснява.

След 1918 г. изчезнаха четири империи - Руската, Османската, Австро-Унгарската и Германската. Когато погледнем към Вашингтон и Брюксел, нека помним, че империите рядко падат от външен удар - те изгниват отвътре. СССР се разпадна пред очите ни, главно защото имперската му енергия секна. Западът днес неусетно, но сигурно разпилява своята вътрешна енергия. И точно тази неосъзната слабост го прави толкова непредсказуемо опасен. Ескалацията в Украйна и Близкия изток не е акт на мощ, а конвулсия на система, която усеща, че времето и изтича.

Автор: Д-р Илия Илиев

trud.bg