Светът се самоочиства от алчността. Едно благоденствие приключва, когато се превърне в разгул, и възниква друго благоденствие, на друго място, което проявява воля да се самоизгражда...

Според Плутарх най-силните черти на Александър Македонски са, че бил смел воин, много щедър, интелигентен и благодарен. Александър се отнасял с голямо уважение към учителя си Аристотел. Обичал да казва, че благодарение на баща си Филип живее, но благодарение на учителя си Аристотел „живее достойно“. Вероятно именно възпитанието му през фундамента на философията го изгражда като толкова интересна личност. Когато видял, че хората му се разпускат и се отдават на удоволствия и разкош, ги укорил кротко и философски. Казал им, че се чуди, че след толкова страшни битки са забравили, че по-сладко спят тези, които се трудят, отколкото тези, за които друг се труди. Александър смятал, че за робите (имал предвид васалите) е нормално да се стремят да живеят разпуснато, но за истински свободните владетели е много по-достойно да се излагат на трудности. Тоест да се изграждат, а не да се разлагат.

Сложно е да се разбере тази философия от нашите елити, но е логично обяснение на поведението, което демонстрират, толкова евтино и ненаситно. Не знаете ли, казвал Александър, че най-висшата степен на победата е да не постъпваме като победени. Александър обичал да изпитва сам себе си, да се предизвиква, за да се доказва в смелостта си. Но в удоволствията обичал въздържанието. Когато другарите му се развратили от богатства, почести и пресищане, те започнали все по-малко да издържат на походите и битките, на които всъщност дължали разкоша, в който живеели. И започнали да злословят и хулят Александър. Но отначало той не реагирал агресивно, казвал, че е присъщо срещу благодеянията да се получава неблагодарност. Но когато империята се пренапрегнала в разширяването си, Александър станал много суеверен и подозрителен. Всяка сила, която е пожелала да завладее целия свят, се е разпадала. Не знам защо хората не пресмятат това. Не можеш да заграбиш всичко. И непрекъснато историята се повтаря.

Светът се самоочиства от алчността. Едно благоденствие приключва, когато се превърне в разгул, и възниква друго благоденствие, на друго място, което проявява воля да се самоизгражда... Извод: разкошът е само отправна точка. Превърне ли се в действителност, те лишава от стойност. Защото стойността е в теб самия. Тя се придобива по пътя. Глупаво е непрекъснато да се стремим да придобием стойност отвън, през вещите, почестите, разкоша и разгула. Това е криво огледало. Но толкова много се харесваме в подобно фалшиво отражение! Че нищо не е в състояние да ни отвърне...

Калина Андролова