СВЕТОВЕН МИР

Отидох до по-големия магазин. Нашият е малкия, на пияния Мишо или Жоро или Косьо – все не запомням името му – но в него е малко мрачновато и подредбата в него някак си ти напомня, че животът не е заради разкоша – купувай каквото ти трябва, яж - за да не си гладен, работи или взимай помощи, пак пазарувай, яж, за да си жив още известно време и после умри, защото ни писна вече от тебе. А в големия е светло, по-просторно, не че има повече неща за купуване, но някак изглеждат по-обилни, гледката при влизане ме кара да си представям как някой дребен омански емир ме посреща в закрития базар в столицата си. Освен това има големи витрини с готови ястия (преди бих написал „яденета“, но говоренето на уличен език ми омръзна, вече ми се струва нечестна поза – все пак аз никога не съм бил истинско улично, квартално дете – израснал съм в четене на умни книжки, сред много образовани хора) и аз, когато съм лаком (защото аз съм – както повечето хора – много различни неща – ту съм лакомник, ту – аскет, ту аскет – лаком за святост), вместо да готвя вкъщи, купувам меса, цвърчащи наденици, кебапчета или готвени яхнии и салати. Никак не са лоши.

В по-големия магазин освен това работят предимно странни хора. Не знам как иначе да ги нарека. Преди беше лесно в писателския занаят – колкото и политически ограничения да имаше, нямаше такова нещо като сегашната политическа коректност – най-долната форма на лицемерието и обезобразяването на езика, лишаването му от цвят; тя е генератора на един действителен, не оруеловски, а наш, повсеместен „новговор“, както го нарича сам Оруел. Сега не мога да кажа „там работят цигани, полуидиоти, отрепки, кротки луди и всякаква живописна измет, която се влачи, шматка и си подвиква лениво по светлите коридори на светлия, голям магазин“. Сега ще трябва да кажа нещо като „представители на малцинствата, които изпълняват своите персонални ангажименти, които после ще опишат в ежедневния таймшиит“. Майната му. Така де. Все пак ние ще се опитваме да запазим цветния и чувствен език възможно най-дълго: пълен с псувни и латински сентенции, с цветисти изрази, тарикатски лафове и селски поговорки.

Та в този ден, взимайки от високите стени с продукти бутилка вермут (един Бог знае защо бях решил да пия вермут, може би с нездравата надежда, че от него човек не може да се закачи отново за алкохола), от топлата витрина – пилешки бутчета, от рафтовете с безалкохолни – сок, подсладен със стевия – та нали като разваляш здравето си с всичко друго, най-вече с това, че си жив – все и с нещо трябва да го пазиш – и аз се ободрявах, че го пазя с отбягване на захарта…та в този ден на касата стоеше съвсем странно същество. Бях свикнал там да стои една леличка, вероятно по-млада от мене, приличаща на съвсем луда, но и на съвсем нормална, на нещо като смес от 45% научна сътрудничка в институт по биофизика и 45% шизофреничка, останалите проценти до сто – отказали да назоват какви са. Сега на касата стоеше висок младеж. Той беше висок, а някак си не биваше да бъде. Тоест - на мен ми се струваше, че това е нередно, хора с неговите черти, с неговия външен вид обикновено са много дребни. Винаги има какво да видиш на тоя свят! – казах си. И се размислих, чакайки на малката опашка пред касата, че човек може да реагира на такива неща по два начина – или да се възхити от разнообразието и причудливостта на света, или мигновено да забрави и да изпадне в обичайното си отегчено безразличие. Но, казах си веднага – вероятно има и още един милион възможни реакции. Замислих се: Хората различни ли са един от друг или само така си въобразяват? Ако един извънземен слезе на земята, ще може ли да разпознава Стоян от ве вход от Иван от бе вход, който, когато го беше изгонила жена му, се беше насвяткал и се опитваше да издълбае с тесла дупка в стената на блока, за да се прибере вкъщи? Сетих се и за вица на Тома Марков, в който един бял отишъл на гости на едно китайско семейство, влязъл и казал на човека, който го посрещнал: О, здрасти Чун, веднага те познах, а казват, че европейците не могат да различават жълтите един от друг. Здравейте – казал човекът любезно – много ми е приятно, че идвате при нас и че ме поздравихте. Но аз не съм Чун, аз съм жена му.

В това време дойде и моят ред и аз стоварих покупките си на подвижната лента, все забравям да си взема кошница или количка, и заразглеждах младежа на касата. Той беше наистина висок. И имаше голяма, голяма глава. Тя беше и някак плоска. Той беше от непозната за мен, загадъчна раса. Не беше силно монголоиден, но всъщност беше даже повече от монголоиден. Става въпрос за чертите на лицето му. Цветът на лицето и на ръцете беше съвсем светъл – потърсих да видя жълт оттенък и след като не видях никакъв жълт оттенък се замислих защо ли наричат тази раса „жълта“. Може би заради по-южните и представители – помислих си. Виетнамците и камбоджанците действително са някак жълтеникави. Сега и за раси е забранено да се говори и да се пише – казах си и се ядосах за миг, после си казах – …а даже не е и забранено. Сега няма явни забрани. Поне да имаше ясна, глупава, тъпа, жестока цензура! Като при социализма, по време на култа. Но не, няма. Сега има една такава подмолна, лепкава, слузеста, лицемерна, лъжливо либерална, всепроникваща като смрад на перилен препарат смесен с лайна „политическа коректност“. Мога ли да кажа: ей, жълтур, ти откъде си бе? Явно да – но само вкъщи, стига близките ми да не са склонни да ме издадат.

И точно затова, разглеждайки го, с неговите редки, като налепени муши антенки мустаци, с крайно широките му скули, с хубавото му, продълговато лице, с не особено силно изразения епикантус, тази надочна гънка, която прави очите на жълтите хора дръпнати, с вехтия му анцуг, с черната му, лъскава коса, аз го питам: Хелоу! Фром уер ар ю? Отгде си, пиле шарено, казано на български.

А той казва с тия така специфични кхъкания на арабския и централноазиатските езици (кх, кх, кх, гх, гх, гх): Кхаракхалпакхстан. След всяко к има по едно едва чуващо се, но осезаемо х. Значи – Каракалпакстан. Ах! И аз изпадам във възторг. Та аз преди два дни четох нещо за тази автономна…ммм…област…или република, или…? Помня ли нещо за този Каракалпакстан? В момента – като че ли – нищо. Казах си: Ние някак изтежко, все едно пазейки стара традиция, вечно се възмущаваме, когато чужденците ни кажат, че не знаят къде е България, когато бъркат столицата ни с Букурещ или ни кажат, че знаят:…о, Бългериъ, йес, ин Африка, Норт Африка, йес, йес. А аз, запаленият по географията – изтърсих: Да, тоест…Йес…може ли па руски, ти гавариш па руски? Каракалпакстан (опитвах се да имитирам руското лигавене с всякакви мягкие знаци където ми падне), ето в Казахстане!

Той ми отговори, че говори руски и че…ммм, не е точно в Казахстан, а в Узбекистан. О, да – развиках се аз и хората от опашката надигнаха глави от телефоните си в които гледаха снимки на Нищо – о, да! Узбекистан…там была держава Хорезм!

Високото, скулесто момче от средноазиатските пустини не се зарадва страшно – явно беше уморен от скитане бежанец. Да, Хорезм – потвърди той - но не точно. А аз размахвах ръце – екзотиката, това пътешествие из екзотичния свят, светът на Аладин и на пазарите, където се душат подправки и се пуши опиум, този малък Ориент, появил се тук, на опашката в по-големия магазин ме омагьосваше и възхищаваше. Прибрах се вкъщи, сипах си чаша вермут с газирана вода и се зачетох в гугъл – четях за Каракалпакстан, за чьорние клобуки – черните калпаци – защото това значи кара-калпак, за това как са били влиятелни в средновековието и са участвали в етногенезата на украинци, казахи, узбеки и какви ли не, че вероятно са наследници на куманите, че нашите три последни владетелски династии са кумански – Асеневци (Асани), Тертеровци (Тертероба) и Шишмановци (от шиш – тлъст и оттам българското шишкав). Бях във възторг. Сипах си още една чаша вермут и денят потече, после изтече, а също и нощта. На другата сутрин отидох съвсем рано в по-големия магазин. И за мое преголямо учудване на касата стоеше друго момче, но с черти, много подобни на тези на вчерашното. Само че днешното не беше така високо. Аз взех мляко, инстантно кафе (сетих се за миг за песента на Джон Ленън Инстант Карма) и газирана вода и отидох право на касата. Нямаше все още никакви клиенти. Аз застанах пред момчето, то гледаше в неопределена посока и пъргаво цъкваше на електронното устройство покупките ми) когато приключи и каза с поне осем кх-та сумата, която трябваше да платя, аз вдигнах ръка с показалец и среден пръст изпънати в знака на мира (и на победата, но не и за мен – хипито). И извиках: Да живее Каракалпакстан! Момчето се усмихна, личеше си че е уморено – човек, дошъл за да търси по добър живот, а може би и просто живот, вместо смърт – а пред него някакъв екзалтиран, застарял човек, който се прехласва от разни далечни източни екзотики. Усетих: за него Каракалпакстан не беше загадъчен Изток. И България не беше лъскав Запад. Не го интересуваха прочетените от мене неща за изворите на Сърдаря и Амударя. Той мислеше за нещо. Или не мислеше за нищо. Знаех, че никога няма да разбера това – никой никога не е бивал в чужда душа. Той беше просто - по азиатски - умерено вежлив и нищо повече. Любезен и уморен. Тогава аз, вече малко смутен, пак вдигнах двата си хипи пръста и казах: Пийс! Пийс, брадър! Мир!

А момчето се усмихна, подкани следващия с вяло махване с мюсюлманската си ръка и вдигна също два пръста: Мир – каза и усмивката му леко се разшири.

И аз си тръгнах – замислен…и някак – кой знае как – световно щастлив.

Калин Терзийски