Тече някаква предизборна кампания може би, но не я усещам.
Няма предизборна кампания, има илюзия за такава, фокуси.
Има обаче инициативни комитети, чиято главна цел е да рекламират самите себе си. Погледнете им само снимките и ще видите, че приличат на войнишките снимки от 60-те години на миналия век.
Там всички войници са със загърнати леви ръкави, за да се забележи, че имат часовник. Целта е роднините им да ахнат от часовника, а пък часовникът е само един в ротата. В случая ролята на такъв часовник играе кандидат-президентът. Помислете си имало ли е инициативен комитет, ама за каквото и да е било, и в него най-отпред да не са писателите Иванчо и Марийка и интелектуалците Стоянчо и Пенка. Те винаги поемат инициативата първи и с две ръце.
Защо мисля, че няма кампания?
Ами защото тя не е свършвала поне последните две-три години. Избори, избори, избори... Все избираме – същества, идеи, новости, илюзии.
Избираме видове страх, видове локдауни и тестове, видове нокаути и ваксини, видове учене, видове парламенти и видове депутати.
Избираме си за разнообразие и видове прокурори, отопления и енергии.
Дъх не ни остана от избори. И нищо – хайде, пак отначало, защото началото щяло да ни пречисти, спаси и оправи.
На тези избори по стар български обичай никой не си говори с никого, особено по-главните. Кандидатите говорят само с инициативните си комитети от снимките и понякога с телевизорите.
Един кандидат-президент е в облаците, друг – при маските и комплексите си, трети – при лекарствата си, четвърти – при омразата и глупостта си. Никога, ама никога не е имало толкова видими психически недоразумения.
Беше ми тъжно, после – смешно, сега ме хваща страх.
Пандемия плюс Хелоунин, плюс замеряне с кал, плюс цирк, плюс безсрамие и безсилие – това е нашата несвършваща предизборна кампания.
Всеки е заградил хората си в по една кошара и си мисли, че това му се полага, че стадото му е сигурно. Това не е борба на идеи, а борба на кошари. И всяка от кошарите е най-светла и най-чиста.
До следващия път.
Николай Милчев
