Науката е благодатно поле за онези, които са ѝ се посветили!
Има някаква фантастична магия в това да се блъскаш дълго време над някакъв проблем, а в едни момент съвсем случайно – в метрото или на опашката в супермаркета – да ти хрумне внезапно решението на този проблем.
Наричат това интуиция, оригинално досещане, проблясък, дори озарение. Най-вероятно това е онази капчица, която след упорит и дълъг труд на натрупване на знания и мисли, препълва чашата и се ражда някакво познание.
Има случаи, когато се чудя – аз ли съм се досетил, аз ли съм го измислил това, което съм постигнал в миг на подобно хрумване; струва ми се, че преди този момент и след него никога не бих намерил подобно решение. Но не, факт е, някак на мен ми е дошло на акъла... Как – не знам. Някаква алхимия е. Някаква тайна. Една позната ми казваше – то е закачане, дори за миг, за световния разум. Не знам. Чак пък такова нещо! Наистина не знам. Аз си го обяснявам, както казах, далеч по-просто – много труд, къртовски труд. Науката е 99% труд, 0.99% вдъхновение, озарение. Има и хора, те са много малко, при които съществува най-важното – 0.1% талант. Ако бях сред тях, щях да съм неимоверно щастлив и абсолютно благословен.
Пиша това, защото в България днес изобщо не е време за сериозна наука. Ако някой някъде се занимава истински с наука, твори наука, задълбочена, фундаментална, истинска наука, то това са единици хора, някакви последни романтици, избрали да бъдат в лошо материално състояние и да остават неразбрани от близки, приятели, общество, власт.
Не, не ме разбирайте неправилно - научна продукция у нас се произвежда в безчетно количество. Гонят се именно количества. Формални, дисертационни, хабилитационни, кариерни. С пребиваване около науката много хора си вадят хляба. В науката също са се окопали едни братства, гроздове, ядки, ядра, спящи клетки, сгъстъци и сплъстъци от връзки и нерядко зависимости, в които решаващата дума имат едни патриции, аристократи от властта, хора на бившите служби и настоящите големи пари и още по-големите влияния. Вече са загубени почти напълно критериите за стойностна наука, затова и не може да се оцени по достойнство продукцията, която се бълва на пазара на научни степени и знания. Множество хора си вярват, че правят наука. И това е странно, защото сега, за разлика от преди много години, има достъп до истинската наука по света и човек малко ако е самокритичен, веднага ще осъзнае къде се намира и под каква висока летва се прошмугва на практика пълзешком.
Има, има личности и стойности в науката, но голяма част от тях навлиза в пределни възрасти. Навлиза в тези възрасти самотна, надиграна от ловки борци за постове, надприказвана от медийни псевдоексперти, нададминистрирана от блажени дилетанти, надругана от рушители на авторитети.
Най-тъжното е, че вече доста години у нас на власт е власт, която нито знае какво е наука, нито се нуждае от наука, нито уважава науката, нито се досеща, че това ѝ личи със страшна сила. Нещо повече, властта мрази науката или поне я презира като нещо излишно, защото то управлението е друга бира, за него се изискват коренно различни способности, а не очилати многознайковци, книжни плъхове, кабинетни изветрелости и вся остальная сволочь...
При всеобщото и масово избуяване на уродливи практики и израждащи се ценности, при наслагващия се и налагащ се цинизъм, който като смог ни задушава, да се жали за науката се превръща в лукс, каприз, лудост, комплекс. Нали си имаме БАН! За БАН предпочитам да съм на максимата – или хубаво, или нищо. Нищо, че под тежката сянка на нейната склеротизираща фасада има и талантливи индивидуалности, има кадърни личности, има способни учени, има отчаяни донкихотовци, които са като дърветата в парка – обгазяват ги, секат ги, драскат по корите им, изкопават корените им, припикават ги кучетата, но те стоят навеки заседнали там, жълтеят и стареят, напълно неспособни да мръднат и на сантиметър вляво или вдясно, напред или назад, нагоре или надолу. БАН е като онзи виц – има ли при вас людоеди? Няма – всичките ги изядохме...
Ние живеем в антинаучно време, ние живеем антинаучно, ние се управляваме антинаучно, ние дори съществуваме антинаучно. Впрочем – не! Не и не. Доколкото обществото е система, за него са в сила много от аксиомите и теоремите от Теорията на системите. И периодът ни на полуразпад, анемията и аномията, ребиологизирането и десоциализирането, разнормализирането и дедемократизирането ни са като по наука!
Като по наука, защото науката това го е обмислила и описала, изследвала и изучила, предвидила и предписала. Именно поради тази причина такива като мен, натрупали някакви научни знания и горчив жизнен опит, се опитваме да сме като система за ранно сигнализиране – да улавяме симптомите и синдромите на болестта на възможно най-ранна фаза и да говорим и пишем за тях, да натискаме алармения паник-бутон и да бием камбаната. Защото после може да е късно. Всяка патология, включително и обществената, трябва да бъде уловена във възможно най-ранна фаза. И виновна за състоянието на организма е патологията, а не инструментите за образна диагностика, които своевременно долавят появата и развитието на болестта.
Нека се взрем в симптомите и синдромите, за да не стигнем до химиотерапията и хирургическата намеса! Нека по циреите върху лицето и тялото разпознаем бъдещите метастази, които са само въпрос на време!
Все по-често се замислям напоследък – изходната позиция, презумпцията, отправната точка, базисното ни допускане: те са сгрешени днес, вече са погрешни, дори дълбоко погрешни! Трябва да обърнем бинокъла от другата страна – не от тази, при която големите проблеми ни се виждат малки, а от обратната – при която малките проблеми ще се виждат големи, за да ги разпознаем и идентифицираме.
Малко „лирично“ отклонение.
Ние наричаме случващото се напоследък със зачестилите актове на насилие все така – „тероризъм“. Всъщност, това е тотална, системна, асиметрична, хибридна война, която се води срещу Запада (САЩ и Европа, но в скоро време и срещу Русия, сигурен съм и съм убеден, че илюзията на Путин, че това не засяга Русия е най-голямата му заблуда и страшната му властова грешка!) включително с използването на модели, подходи, инструменти и средства от арсенала на тероризма.
Дотук с отклонението. Продължавам оттам, докъдето бях стигнал...
Ние смятаме, че живеем при демокрация! Ето това е грешката ни, съдбовната грешка. Ние живеем в самоизяждащо се, изпаднало в злощастен застой, циклещо по свиваща се в точка спирала и управлявано некомпетентно, късогледо, без визия и стратегия, общество, в което симулационното вземане на решения и имитационното функциониране на институциите се осъществява с помощта на повърхностни, фасадни, формални и лишени от същинско съдържание демократични (на пръв поглед) механизми.
Демокрацията ни е само привидна, формална, като сравнително луксозна опаковка и за създаване на залъгваща сетивата ни видимост.
Ще попита някой – а защо е всичкото това? Защо го пишеш, ти, черногледецо!?
В тревожни дни на надигащи се беди казването на истината винаги поражда масова глухота за нея и се заклеймява като черногледство!
Не е лесно и леко да си скромно средство за ранно сигнализиране. Слаба утеха е, че все пак съдбата на пророците е била многократно по-тежка от тази на звънчетата и камбанките за ранно сигнализиране. Бедната Касандра е предупреждавала троянците, казвала им е за Троянския кон, за това, какво ги чака, но никой не я е слушал, а накрая Аякс дори я изнасилил с правото на победителя...
Пиша всичкото това – да ви дам отговор – защото ако не се определи вярната диагноза в точното време, нито ще може да се постави правилното лечение, нито това правилно решение по-късно ще има някакъв шанс. А и от медицината се знае – когато няма вече никакъв (друг) шанс, тогава играе властелинът на отчаянието и последната възможност – скалпелът.
По някакъв драматичен начин обществото ни е обречено и осъдено, като че ли, да повтаря същия цикъл, както след 1944 г. (разбира се, аналогията е само формална, симптоматична, а не буквално едно към едно към едно).
И след 1989 г. си имахме аналог на времето след Априлския пленум от 1956 г. – това бе времето след 2001 г. (отново 12 години след радикалната промяна).
И след 1989 г. си имахме аналог на времето след драматичната 1968 г. – това бе времето след 2013 г. (отново 24 години след радикалната промяна).
Постепенно, към 1973 -1974 г. (близо 30 години след радикалната промяна) социализмът навлезе в застой, в стагнация, започна да се разбира все по-масово, че ние само казваме, че има социализъм, но той ставаше все по-формален, все по-фасаден, насади се лицемерие, все по-всеобщо лицемерие – да се правим почти целокупно, че живеем при социализъм, но да знаем, че това е все по-малко социализъм и все по-малко да вярваме както в него, че е социализъм, така и че социализмът по този формален, фасаден начин има бъдеще.
Някак отново, не знам каква е тази съдбовност, постепенно, към 2018-2019 г. (отново близо 30 години след радикалната промяна) и демокрацията ни навлезе в застой, в стагнация (сега ѝ казват стабилност), започна да се разбира все по-масово, че ние само казваме, че има демокрация, но тя става все по-формална, все по-фасадна, насажда се лицемерие, все по-всеобщо лицемерие – да се правим почти целокупно, че живеем при демокрация, но да знаем, че това е все по-малко демокрация и все по-малко да вярваме, както в нея, че е демокрация, така и че демокрацията по този формален, фасаден начин има бъдеще.
Какво е полезното и позитивното в цялата тази наша ситуация на повтаряемост на сходни цикли?
Ами това, че ние вече знаем как се развиха нещата по-нататък след 1974 г., как пасивността и примиреността тласкаха обществото все по-надолу и по-надолу, как всичко ставаше все по-неефективно и безрезултатно, как живеехме за сметка на бъдещето и трупахме днешни дългове, които то да изплаща. За да дойде 1989 г., когато социализмът се самопредаде и самосвали. Единствено само за да могат неговите вождове и патриции да ни подхвърлят демокрацията за площадно театро, а те да направят всичкото така, че да трансформират политическата си власт в икономическа и след това икономическата си власт в политическа власт прим.
И те с малки корекции с големи последици за всички нас, наистина осъществиха лелеяната си формула на Прехода:
Политическа власт – икономическа власт – политическа власт прим.
Е, след като знаем как са се развили вече веднъж нещата, ние трябва да си извлечем поуки от спомена от миналото.
Няма смисъл да чакаме в лицемерие и агония да дойде новата 1989 г. – тя ще е чак в безумно далечната 2034 г.! Дотогава ще останат тук 4 до 5 милиона българи, не повече. Да не говорим и че светът е толкова динамичен, че, както казват в Перник, не се знае, знае ли се...
Няма смисъл да чакаме целият цикъл да се повтори.
Няма смисъл да чакаме с тайната надежда, че този път може да е различно и два пъти едно и също на нас не може да ни се случи.
Няма смисъл да чакаме вождовете и патрициите на фасадната, формална демокрация да ни освободят от нея и да ни поведат към новото светло бъдеще на жадуваната промяна, за да си я присвоят точно така, както вождовете и патрициите на фасадния, формален социализъм си присвоиха нашата промяна.
Аз оставам оптимист за България. Щом всичко не е загубено, нищо не е загубено. Надеждата като първа групичка умира последна.
Можем да намерим по-добро бъдеще за България. Но само ако променим решително нейното настояще. Обществото ни е система. А значи и за него – в някаква степен – важат аксиомите и теоремите от Теорията на системите.
Когато хаосът започва да взима връх, а статуквото прави всичко възможно да не позволи каквато и да било промяна, системата може да покаже инстинкт за самосъхранение, оцеляване и развитие, като тръгне по качествено нов път, при който от хаоса се ражда нов ред, а статуквото на застоя се трансформира в динамично развитие.
Николай Слатински
