За правителството слънцето изгрява от парламента

За Правителството в парламентарната република слънцето не изгрява от изток, нито пък залязва на запад. Изгрява от Парламента и пак там залязва. Преди повече от 18 години, на 1 февруари 2005 г., с тази метафора онагледих в моя реч от парламентарната трибуна на 39-то Народно събрание конституционните пропорции между законодателната и изпълнителната власт. Поводът беше парламентарно изслушване на министър-председателя Симеон Сакскобургготски, а причината да припомня тогава основните постулати на конституционната теория и практика по тази тема бяха системните опити на министри от неговия кабинет да блокират парламентарния контрол и въобще - да се държат като "началници" на Парламента. Тогава това негативно явление се коригира с промени в правителството, в ръководството на Народното събрание и на парламентарното мнозинство. През годините след това подобна, че и по-остра конституционна амнезия за мястото и ролята на МС, е избуявала неведнъж при различни политически конфигурации и никога не съм я подминавал без необходимата критика от конституционно гледище.

Такава реакция и припомняне на същите базисни конституционни положения намирам за нужни и днес по повод изявлението на министър-председателя Денков, че Парламентът трябвало "да съгласува" с оглавяваното от него Правителство приеманите закони и решения. Непосредствен повод за това изявление беше казусът с пристанище Росенец. Трябва да е ясно, че провеждането на синхронизирана политика от дадено парламентарно мнозинство и подкрепяното от него правителство е преди всичко политически въпрос, който опира до вътрешните механизми на мнозинството за вземане на политически решения. Но каквито и да са те, да се претендира от МС за "съгласуване", т.е. за искане на някакво предварително съгласие от правителството по законодателните инициативи на НС, е крайно неуместно.

Народното събрание не е регистратор на волята на изпълнителната власт, нито е редно да се поставя в зависимост от политиката или капризите на един или друг министър или премиер.

Вярно е, естествено, че рационализирането на парламентарните системи допринесе за повече стабилитет на изпълнителната власт, като предпоставка за пълноценно осъществяване на нейните компетенции. Но това в никакъв случай не намалява интензитета на парламентарния контрол, а още по-малко - законодателния "суверенитет" на парламентарната институция. В крайна сметка титулярът на изпълнителната власт в лицето на Министерския съвет не е някаква напълно независима и самостойна власт, а е функция на политическото доверие на Народното събрание. Освен това е подотчетен на законодателната власт и следва да съобразява и насочва своята политика, управленски актове и действия според параметрите, определени от актовете на Народното събрание. А не обратното. Правителството не е политическо представителство на народа, а функция и продукт на политическото представителство на народа, чието място е единствено в Народното събрание, като политически форум на нацията.

Парламентарният контрол от своя страна означава, че Парламентът е конституционно оправомощен да изисква информация и отчет по всички въпроси в компетенциите на Правителството, а то от своя страна е длъжно да отговаря за всяка политика, действие или намерение. По този начин, освен всичко друго, се гарантира и правото на опозиция, а в по-общ план - принципът на политическия плурализъм. Ако Парламентът не е удовлетворен от отговорите на Правителството, може да го санкционира, като снеме политическото доверие и прекрати правомощията му.

Участието в парламентарния контрол във формата на актуални въпроси, питания, интерпелации и изслушвания не е въпрос на избор, нито на преценка от страна на министрите, а тяхно неотменимо конституционно задължение. Неслучайно и правилникът на Парламента не позволява отказ от явяване, а единствено отлагане. Предмет на парламентарен контрол е всичко, свързано с дейността на Правителството. Няма информация, която Министерският съвет може да има, а Парламентът – не. Дори когато става дума за класифицирана информация или търговска тайна, парламентарните процедури предоставят съответните механизми това да се случи. Има закрити заседания, секретни деловодства и т.н. В едно парламентарно управление отношенията между Парламент и Правителство се основават на принципа “Парламентът може да знае всичко за Правителството, а то е длъжно да не крие нищо от Парламента”.

Спазването на всички тези пропорции търпи известна динамика и гъвкавост с оглед ситуативната специфика на политическия процес, но не и изместване на тежестта изцяло към изпълнителната власт. Някой ще каже, при това не без основание, че у нас често центърът на тежестта се измества към Правителството, особено ако министър-председателят е и лидер на спечелилата изборите политическа сила. Но това не е нито конституционен, нито процедурен недостатък на парламентарната демокрация. Опира до политическа зрялост и респекта към конституционния ред. До това в Парламента да бъдат номинирани и избирани критична маса от личности с политически и управленски опит, самочувствие, влияние и авторитет, а не стажанти и начинаещи, които всеки министър, обграден от многобройната си администрация, може да манипулира и да постави "в малкия си джоб".

Парламентарното управление, както подчертава проф. доктор на науките Георги Близнашки, е "управление чрез дискусия". Няма как то да е успешно, ако се движи от хора без необходимата политическа култура и без способност да водят и направляват политическата дискусия. Такива хора не са и в състояние да уплътняват конституционната територия на законодателната власт и да удържат вродената склонност на изпълнителната да властва безгранично. За зла беда точно такива хора напълниха Народното събрание през последните години и то сега се крепи криво-ляво само на две -три дузини опитни и смислени парламентаристи.

Но да се върнем на изявлението на премиера Денков - коригирайте изказа си, уважаеми г-н министър-председателю! А ако се налага, актуализирайте познанията и разбиранията си за действащия в България конституционен ред! Защото библейската истина ни напомня: "Не притуряй грях след грях, защото нито за един не ще останеш ненаказан”. А историята сочи, че когато конституционните "грехове" на едно правителство станат прекалено много, то рано или късно си отива безславно. Днес в сянката на авторитарните евразийски нагони, които някои се опитват да разбудят в България, страната ни, повече от всякога, има нужда от укрепване на европейския демократичен парламентаризъм. И това е висш политически и държавен дълг на всички ни, но особено на тези, които осъществяват държавната власт.

Автор: Д-р Борислав Цеков, Център за нова Европа

trud.bg