Няма да скрия, че това е една от най-болезнените теми, които скътах в багажа и в професионалната си документация, прибирайки се от Скопие след края на кореспондентския си мандат. Темата за жп връзката между София и Скопие, която и до ден днешен тежи със своята болезненост в отношенията ни със Северна Македония, без да има близка реална възможност, поне за мен, в скоро време да има положителен изход.
Продължава парадоксът две европейски столици на две съседни държави да нямат пряка жп връзка, въпреки непрекъснатите през последните тридесет и нещо години заклинания, че това ще се случи. О, правеха се опити за първи копки, но те просто сложиха началото или бяха функция на обвързването с политически съображения от страна на партиите и политиците от Скопие. Искате пример?
Денят е 12 октомври 1994 г. Моя скромност е кореспондент на БНР в Скопие. Ще се прави първа копка на жп линията към София. Република Македония е суверенна и независима държава от три години. Все още има надежди, че предстои отваряне към източния съсед - България, след десетилетията, прекарани в забрана дори и да се гледа в тази посока. А какъв по-ясен знак за това евентуално нормализиране на отношенията между двете държави би бил стартът на реализацията на един инфраструктурен стратегически проект, който да свърже двете столици. Жп връзка означава комуникация, и не само пътническа и товарна. Това е материалната основа и за развитие на културната, образователната и духовната връзка между хората от двете страни на границата.
Копката бе направена до село Гиновци, близо до шосето от границата към Скопие. Многобройни гости от София, голяма група журналисти от България и местни - политици, хора от жп професията, свещеници. И без тях не става, нали първата копка трябва да се освети. Кой друг, ако не владиката Полошко-Кумановски Кирил, наричан, между другото, „партийният секретар“ на Македонската православна църква, получи правото да направи това. Човекът се изживяваше като домакин на проявата върху своята църковна територия, и то като добър домакин, защото след края на церемонията даде пищен прием в салоните на манастира „Св. Йоаким Осоговски“ над Крива паланка.
Същият Кирил беше анатемосал онези строителни предприемачи, искащи да изграждат жилищни блокове с височина около 30 етажа и нагоре. В един град, който лежи върху активна земетръсна зона, това си е чиста проба авантюра. Но владиката Кирил, който бе безспорно авторитет в Светия синод на МПЦ, заяви, че Бог му е дал знак за това, че разрешава не повече от 20 етажа. Всичко друго щяло да бъде навлизане в Божията територия. Кирил си отиде от този свят, Бог продължава да бъде далече, но сега турски строителни фирми вдигнаха няколко жилищни небостъргача с около 40 етажа близо до мястото, където отдавна покойният владика живееше.
Имам два ярки спомена от този ден, 12 октомври 1994 г. Първият е свързан с обещанието на тогавашния лидер на СДСМ и премиер Бранко Цървенковски, който пред гостите на първата копка се провикна: „Ще мине само година, и първите влакове от Скопие ще влязат в гара София“. И вторият бе нашепването на ухото, което тогавашният директор на „Македонски железници“ направи на ухото ми: „Господине Филипов, това е мечта на македонските железничари от повече от 70 години насам“. Аз пък взех, че написах това в един от репортажите си и след три месеца човекът бе уволнен.
Почти двадесет и девет години оттогава. Няма жп линия, няма влязъл влак от Скопие в Централна гара София, нищо няма. Но тогава, в онзи октомври на 1994 г. предстояха изключително важни избори в Северна Македония. Те бяха едновременно парламентарни и за първи път - преки президентски. Цървенковски си даваше сметка, че доста голяма част от избирателите в страната имат очаквания за нова политика и отношение към България, а както вече казах, какъв по-добър знак за това би било началото на изграждането на жп линия към София. И той отиде на първата копка, държа реч и даде обещания, които никога на бяха изпълнени. Че целта на церемонията бе предизборна, стана ясно малко по-късно, когато бе съобщено, че строителството е започнало без необходимите за това разрешения и документи.
А след години, когато през есента на 1998 г. на власт дойде правителството на ВМРО-ДПМНЕ с премиер Любчо Георгиевски, бе направена ревизия на усвоените до тогава средства в строителството на линията. Одитът показа, че от всички заделени 120 милиона долара са усвоени само около 40 милиона, останалите са били най-вероятно вложени в предизборните кампании на СДСМ. На всичко отгоре Георгиевски реши да замрази проекта и да консервира готовите вече тунели и вдигнатите виадукти. От тогава до днес те стоят като паметници на един провален икономически и транспортен проект и като пример за политическа манипулация с десетилетната мечта на хората от двете страни на границата да бъдат свързани с жп линия.
Може би петнадесетина години след това направих документален филм за БНТ със заглавие „Няма забравени влакове“. Той беше посветен на подвига на българските военни инженери и строители, които по време на Първата световна война бяха изградили само за няколко месеца над 500 км железопътна мрежа, въжени линии и други съоръжения на територията на днешна Северна Македония. В това число и теснолинейката от Скопие до Охрид, която в края на 50-те години на миналия век в СФРЮ е била разрушена. Влакът, а и цялата транспортна мрежа, е била изградена за нуждите от доставки на българската армия, но заедно с това е служела и на местните хора, задоволявала е социални потребности, при това безплатно.
Казвам това, защото при последното си пътуване миналата есен към Прилеп и Битоля със съжаление видях, че двата тунела, останали от теснолинейката, вече са сринати. Трасето на новата шосейна магистрала просто ги е заличило. Единствено ме успокоява констатацията, че и този нов автопът към Пелагония от Скопие минава по онези трасета, които бяха маркирани от българските и германски военни инженери и строители преди сто и шест години. Толкова са били предвидливи и с визия, макар и във военновременни условия. А може би и точно заради това.
Сега чувам, че има някакво раздвижване и по трасето за жп линията, и по шосейната пътна връзка между страните ни като част от прословутия Коридор №8 за свързване на Черно с Адриатическо море. Хора, толкова амортизирана и мухлясала е тази тема за Коридора, че хич не ми се иска да се хващам с нея. Но я споменавам само заради острата и настъпателна конкуренция на Коридор №10, или Север-Юг, който винаги е бил приоритетен за политиците в Скопие, независимо какъв цвят има правителството, управляващо в момента държавата.
И нищо чудно, че щяло да има скоростен влак от Ниш до Скопие, част от трасето през Белград към Будапеща и нагоре. Ако не се лъжа, ЕС даде 610 милиона евро на Александър Вучич и на Сърбия за този проект като отговор на негова отстъпка към Косово. Отстъпката е забравена, но проектът върви. За да покаже, че за политиците от Скопие винаги най-важна е била връзката с Белград и Атина.
А в София ще се задоволяваме с паметта за вече забравените влакове към Скопие.
trud.bg
