Защо драскат по стените на историята

Защото е първичен инстинкт, наследен от пещерните човеци

Когато нашите предци започнали да осъзнават, че от маймуни стават хора, взели да документират историческия факт

Да издраскаш името си на стена, да го издълбаеш на пейка или изпръскаш със спрей не е случайно явление. Това е първичен инстинкт, съхранен през хилядолетията. Атавизъм от времето на пещерните човеци.

Когато нашите предци започнали да осъзнават, че от маймуни стават хора, взели да документират историческия факт. Да засвидетелстват своето присъствие като хомо сапиенс.

В пещерата Шове, Южна Франция, могат да се видят отпечатъци от дланите на нейните обитатели. Те са документ за непреодолимия стремеж на човека да остави следа за бъдните поколения. Знак, че е съществувал и не е бил кой да е.

Така се ражда пещерното изкуство, чийто модерен еквивалент са днешните графити. Примитивните отпечатъци, чертите и резките по стените, лека-полека еволюират в рисунки на животни и хора.

Емблематичен пример е пещерата Ласко, наречена Сикстинската капела на праисторията. У нас в Магурата също има скално изкуство, което е на 7000 години. Има обаче и от днешния ден. Потомци на първочовеците са нашарили галериите с любими имена и паметни за тях дати. Което доказва, че праисторическият рефлекс е жив!

Осквернени са и други български пещери. През 1926 г. репортер на списание „Ехо-о-о“ посещава една от тях. „Аз знаех - пише той, - че това е жилище на първобитен човек - знаем го всички. Но културно тия обитатели, ако не по-високо, са били поне наравно с нас - и аз мисля, че те не са никои други освен племето Asinus duopaedioris (Двуноги магарета).“

„Познавайки днешното писмо - анализира журналистът, - те са оставили по стените стотици имена начело с няколко главатари. Имаше дати: 1924 г., 13.V.1915 г., 18.V.1926 г. и др. естествено все преди Христа. А главатарите, това са вероятно страшни пълководци, може би хуни, скити или Haimani, които там, така дълбоко и далече от света, са увековечили своята културна диващина.“

През 1854 г. Нетко от Копривщица оставя автограф на храма „Гроб Господен“ в Ерусалим.

Въпросните Haimani са оставили следи не само по нашенско. Още през 1854 г. Нетко от Копривщица се подписва на храма „Гроб Господен“ в Ерусалим. Неговият автограф не е заличен, защото е част от историческото наследство на Светите земи.
През 1893 г. в „До Чикаго и назад“ Алеко Константинов документира друг знаменателен факт. Той и неговите спътници са смаяни от Ниагарския водопад. „Близо при острова на Трите сестри - сочи Щастливеца - седнахме да си починем на една скамейка; всичките дървета наоколо бяха изписани и изрязани с имената на посетителите. На скамейката беше изрязано, между другите, името Д. Анев. Аз показах на доктора това име и му казвам на шега: „Я виж, докторе, Димитър Анев где си е изрязал името.“

„Наистина, той е, Димитър! Где не е ходил този человек, горкият“, възкликва медикът. „Ти шегуваш ли се, докторе?“, пита го Алеко. „Защо да се шегувам? Той е много ръшнал из Европа“, аргументира се онзи. Димитър Анев е съгражданин на Алеко, бил е кмет на Свищов, днес в града има улица с неговото име. Увековечен е на Ниагарския водопад и край тихия бял Дунав.

Територията на спонтанното творчество е изключително широка. Освен исторически обекти включва всички обществени места барабар с тоалетните. Там се създава така наречената Клозетна литература, която е обект на сериозни изследвания. Вече има издадени антологии с миризлива поезия и проза.

Затворите са друго място за изява. Осъдените задължително засвидетелстват къде са прекарали теглилата си. Килиите са нашарени с имената им.

През 1868 г. в Белградския затвор са тикнати революционерите Христо Иванов-Големия и Христо Цонев-Латинеца. „В този зандан има ни имената на каманито, написани с ножче на лявата страна на стената“, съобщава на идните поколения Големия.
Крайно интересни са приписките в старите книги. Бележки, нанесени от любознателните читатели. Повечето са ценен извор за българската история. Монах от Завалския манастир например хроникира:

„Да се знае кога дойде Кара Феиз да е ага, та изяде всичката храна по света - щеше да помре света за хляб, та изсече всичките кории и що имаше дърво по вилаета, по Софийската каза и по Знеполската каза. По всичките села той е золум направил и не остави ни мома, ни невеста необезчестени.“

Между приписките има обаче и такива хроники: „Да се знае кога ебах Рада на реката.“

В пловдивската Народна библиотека се пази требник от XVII век. Неговата последна страница е засипана от имена на читатели. Докато един от тях полагал своето, муха налетяла върху мастилото. Любознателният излял случката в мерена реч:

Аз зех та пописах словце,
мушица дойде та ми изпи
словце. Олеле за словце.
Аз зех дръвце та ударих
мушица по крилце.

Самородният поет е оставил и автопортрет как гони с тояга нахалната твар.

Наскоро американски психолози откриха връзка между авторите на графити и татуировките. И двете явления са атавизъм от дълбоката древност. Заклинания върху собственото тяло и околната среда. Изводът е, че колкото си по-примитивен, толкова повече драскаш.

Тялото на футболиста Благой Георгиев е картинна галерия от татуировки. През 2015 г. той „татуира“ и Колизеума.

Тялото на футболиста Благой Георгиев е картинна галерия от татуировки. През 2015 г. ритнитопковецът остави следа и на Колизеума. Издълба с монета името на жена си върху древната стена.

Миналият месец примера му последва Иван Димитров. Изчегърта с ключ своето име плюс това на приятелката, мома англичанка. Световно неизвестният Димитров влезе в световните хроники.

Груба грешка е, че става дума за криминални деяния. Българите следват своя първичен инстинкт. В тях продължава да кипи кръвта на пещерните човеци.

Автор: Росен Тахов

trud.bg