ЗАЩО ПЪК НЕ

Във Варна има виетнамски ресторант. Всички мислят, че е китайски, ама аз знам, че е виетнамски. Не само защото го държат виетнамци, ами защото и кухнята е виетнамска. Понякога ходя там с жена ми, взимаме храна за вкъщи, виетнамците ми правят отстъпка 10% и им светят очите. Аз не ходя заради отстъпката. Ходя заради светналите им очи. Пък си упражнявам виетнамския.

Съдържателят казва на дъщеря си, която не знае виетнамски, защото майка й е българка, а тя знае само майчиния си език, та съдържателят казва на дъщеря си на развален български: "На него направи отстъпка. Той е виетнамец" и му светят очите. Спирам се за кратко, говорим на неговия език и зная, това са щастливи мигове за него, който се буди и си ляга завит от чуждо небе. Всяко родно небе все за някого е чуждо. Виетнамският е сложен език с неговите тонически ударения "зау" - всяка гласна може да бъде казана по пет различни начина и това променя думата. Хубав език.

Но днес се замислих за нещо друго. Виетнамски учих преди 42 години от виетнамци, те също са два пола - мъжки и особено женски. Ако някой разбира какво казвам без да рецитирам "Невярната съпруга от Лорка: "Аз като циганин не ще разкажа..." И си помислих за онези българи, които след две-три години, прекарани в чужбина, не могат да говорят на български без акцент - ами ако и българскят език е с тонически ударения тях на два километра от границата ще ги намерят най-малко насинени от бой. А аз свободно говоря с виетнамците и им светят очите. И им светят очите...

Христо Стоянов