Днес спрях да заредя на Лукойл и пред мен на касата стоеше един човек. Видимо занемарен, почти без зъби, а когато се приближих до него, миризмата беше толкова неприятна, че направих крачка назад. В един момент човекът поиска два стека цигари. Касиерката ги сложи на плота и каза: 72 евро. Той извади парите, плати и си тръгна. А аз останах да гледам след него и някак тези 72 евро ми заседнаха в главата.
Това са 72 евро за цигари. Над 140 лева, които след няколко дни буквално ще са станали на дим. И пред мен стоеше човек, който очевидно не беше добре със зъбите, не изглеждаше да се грижи особено за себе си, но намери 72 евро наведнъж за два стека. И си казах: може би част от бедността ни не е само в това колко получаваме. Част от нея е и в начина, по който сме научени да живеем.
Защото България е пълна с този абсурд. „Нямам пари за зъболекар“, но за цигари всеки ден се намират. „Плодовете са скъпи“, но за алкохол вечер има. „Фитнесът е скъп“, но 200 евро на месец могат да изчезнат в цигари, кръчми и всякакви дребни удоволствия, които поотделно все са „само няколко евро“. За профилактичен преглед няма време и пари, но когато нещо вече стане сериозно, започваме да обикаляме болниците и да питаме защо здравеопазването не може да ни оправи за два дни.
Наистина сме много странна държава. Искаме да изглеждаме богати, но не и здрави. За телефон на изплащане ще намерим пари. За кола, която понякога е по-скъпа, отколкото реално можем да си позволим – ще намерим. За цигари всеки ден – ще намерим. За маса в кръчмата – ще намерим. Но някой да даде същите пари, за да си оправи зъбите, да си направи изследвания, да започне да спортува или просто да яде по-нормално, изведнъж започва великото: „Абе, много скъпо стана всичко.“
И после се разхождаме по улиците и виждаме хора на 40, които изглеждат на 60. Хора без половината си зъби. Хора, които се задъхват след два етажа. Хора, които не са ходили профилактично на лекар от десет години, но знаят до стотинка колко струва любимата им кутия цигари. И когато организмът накрая каже „стига“, всички сме изненадани.
Най-тъжното е, че така бедността започва да се предава и като начин на мислене. Детето гледа как вкъщи няма пари за спорт, но има за цигари. Няма пари за хубава храна, но има за алкохол. Няма пари за зъболекар, докато вече не стане спешно. И то пораства с идеята, че грижата за себе си е някакъв лукс, а ежедневното самоунищожение е нормален разход от семейния бюджет.
Този човек не ме ядоса, че си даде парите за цигари. Не ме и втрещи. По-скоро ми стана тъжно. Защото може би никой никога не го е научил на друго. Може би така е живял баща му. Може би така живеят приятелите му. Може би за него два стека цигари за 72 евро са напълно нормална покупка, а да даде същите 72 евро за първата стъпка към оправяне на зъбите си му изглежда безумно скъпо.
И точно тук според мен имаме огромен проблем като общество. Постоянно говорим колко сме бедни. И сме бедни – страшно много хора наистина живеят трудно. Но има и една бедност, която няма да я оправи нито по-висока заплата, нито по-висока пенсия, ако човек не промени начина, по който се отнася към себе си. Ако утре му дадеш още 300 евро, а той просто започне да пуши по-скъпи цигари, след година пак ще е на същото място. Защото бедността не е само празен портфейл. Понякога е да имаш 72 евро в джоба, да нямаш зъби в устата и да решиш да си купиш два стека цигари. Ето това вече наистина е тъжно.
Борислав Борисов
Емил Илчев
51 minutes before
В една нормална държава, каквато България не е, хората не са изправени пред подобна дилема. И не е необходимо да се правиш на велик и да съдиш средностатистическия българин. Обърни погледа си към онези инфантили, които съсипаха държавата ни и докараха народа й до абсолютна мизерия.
Коментирай