Журналистическата памет е тъмна памет

Журналистическата памет е тъмна памет. 

Пълна е със зло - с престъпления, посегателства, нарушения, предателства и твърде често - със смърт. Всяко ново безобразие на деня, което сякаш изригва в новините, събужда в главата на журналиста спомени от десетки години назад, защото всяка нова история е вече отразена в друг, забравен от болшинството, момент. 

Днес стана нещо обаче! Нещо потресаващо и безобразно, което няма да влезе в новините, защото в него е замесено малко дете и защото веднага започна търсене на разрешение, а не пореден смазващ скандал. Остава горчивият извод: никой не бива да мисли, че българите са хора с топли и състрадателни сърца и когато някой разказва за учител-чудовище, то вероятно е прав. 

В последното, от уважение към тази професия, традиционно отказвам да повярвам, защото нали даскалът работи с децата по призвание?! 

Дрън-дрън. 

Помните ли как преди години (2014 г) в село Калище родителите, начело с директорката на училището (което беше пред затваряне поради липса на ученици - общо 18 на брой) не допуснаха в клас девет деца на бежанци - между първи и 6-ти клас, легално настанени в селото. Срещу тях като стена се изправиха учителите (?!), родителите и директорката каза: "Тези трябва да мрат!" 

Днес, почти 10 години по-късно, жива верига от родители на първокласници в столично училище не допуснаха дете на третата седмица от началото на училище в класната стая, защото било "ненормално" и да си го прибират родителите и да им се маха от главите. След дълги увещания и молби да не постъпват така, накрая родителят записва с телефона си случващото се и на видеото се вижда как освирепели майки бутат дребничкото хлапе, но пропускат другите първокласници. Някои крещят, че не искат да бъдат снимани, но в същото време пак бутат детето. Охранителят на училището за по-сигурно стои от страната на болшинството и мига на парцали, но не осигурява възможност детето да влезе в класната си стая. Учителката се крие (естествено). Всъщност именно тя е тази, която овластява родителите, защото в края на първия учебен ден (онзи след тържествения 15 септември) заявява на родителите: "Това дете не е в ред, махайте го оттук, не е за мен!" 

Проблемът е, че хлапето е със специални образователни потребности, а класната, която е пред пенсия заявявала всеки ден от 16-ти септември насам (днес сме 6 октомври!), че тя с "такива ненормални" няма намерение да се разправя. Драмата на детето е, че след като се старае три учебни часа, после повече не може да концентрира в нищо, започват пакости и наистина се разваля редът и дисциплината. 

Още един проблем е, че училището не разполага с ресурсни учители, макар във всеки от класовете да е записано поне по едно дете със специални потребности (вероятно по правилник или за цвят пред инспектората). 

Най-страшният проблем обаче е, че няма разлика между населението на село Калище и възрастните столичани, направили още от входа на училището жива стена пред тъничко хлапенце, което не стига дори до коланите им. 

А сега изведнъж се сещам за "гениалната" кампания на Иван и Андрей за насърчаване на раждаемостта у нас под надслова "Направи го за България!" 

Дали тази България заслужава нови деца или който родител както може да бяга и да отива там, където и децата са с реална стойност и значение, дори когато не са перфектни? Дали си струва малкото човече да остава в държава, където унижението и обидата са нещо, с което се очаква от дете просто да свикваш?

Лияна Панделиева