Уикендът се разходих с велосипеда до едно село в близост до моето градче. Хубав селски път води до селцето, което свършва непосредствено в полите на планината, а с него свършва и асфалта. Урбанизацията в такъв мини вариaнт действа като чудесно бягство от менгемето, с което бавно и неусетно ни изстисква големия град. Поля, планини в хоризонта, слънце към заник, стада с овце, говеда и коне и блажена тишина. От селото към планината се извива приток на река – бавен, пyлноводен и гладък като тепсия, а над него клони спускат дървета и изкусително приканят да притихнеш под тях. И всичко това щеше да е възможно, и всичко това щеше да е девствено и красиво, ако не беше засипано с боклуци.
Такова системно замърсяване на маршрут, който взех за 30 минути, не бях виждала. И се замислих как мога да се насладя на разходката си, на нуждата си да избягам от хората и човечеството и цялата мръсотия, която носим вътре в себе си и сеем около себе си, като следите ни са навсякъде. Не е нужно много да обичаш природата, за да те заболи от гледката, на която станах свидетел. Не е нужно да си кой знае какъв естет, за да не изпиташ отвращение от всичкия този боклук, който буквално убиваше красотата на природата в най-чист вид.
Опитах се да намеря място, което да заснема с телефона си и което да ми донесе онази наслада от запечатването на момента, но не намерих такова. Карах велосипеда си и виждах как природата ни е поругана от безхаберието ни. И ме хвана яд. На хората и на мен самата, че съм безсилна да направя каквото и да е. Че съм част от едно общество, което нехае пред красотата, която му е дадена даром и която има честта, да, честта да нарича свой дом.
Беше болезнена разходка. Беше психически натоварваща разходка. Беше едно пътешествие с велосипед, което ме отведе в път без изход. В път без изход, в който хората пазят дрехите си чисти, но не и родината и душите си.
Много добре познавам насмешката в погледа на много от хората около мен, , когато грабнала торба за смет и домакински ръкавици, тръгна по гората, и шушуканията по ъглите на хората познавам какво не ми било в ред, за да чистя боклука на другите. И наистина признавам – хващат ме лудите. Хващат ме лудите като видя изхвърлените боклуци около себе си. Полудявам дваж повече, когато видя безхаберието на хората, което ги подминава. И двеста пъти предпочитам да съм луда в общество на болни, отколкото да живея в абсурдната реалност със съзнанието, че нещо зависи от мен, а на мен не ми пука.
Христина Коемджиева
https://www.facebook.com/hkoemdzhieva
На снимката: след събора на Юндола
