През 1866 г. Раковски окончателно разбира, че западните съседи на България – Сърбия и Черна гора, нямат намерение реално да помогнат за освобождаването на неговото Отечество и затова се установява в Румъния. Въпреки това продължава да поддържа кореспонденция с ръководителите на двете страни.
В северната ни съседка той установява контакти с известните по това време румънски политици Братиано, Росети, Стурдра. Всичко това го прави с цел да се продължи подготовката за вдигане на голямо въстание в България. Същевременно по този начин Раковски се изявява като дипломатически представител на България и най-ревностен защитник на нашата национална кауза
Той е и всепризнат ръководител на четническото движение, за което свидетелства фактът, че войводите Христо Македонски, Филип Тотю, Панайот Хитов и други действат съобразно с неговите указания. Той самият продължава неуморно да работи за създаването на нови чети и за тази цел на 1 януари 1867 г. изработва Привременен закон за народните горски чети.
Не изоставя и книжовната си дейност. Издава вестник “Будущност”, материалите в който са насочени против панелинизма, Патриаршията (гръцката), българските чорбаджии, които не подкрепят народното освободително дело. А в списание “Българска старина” публикува изследвания за родния език, култура, история и фолклор. Дори когато вече е прикован на болнично легло, пише “Български хайдути”, предназначено за напътствия към дейността на войводите на чети.
След преврата срещу княз Куза през 1866 г. бяга в Русия. Тогава съратникът му Иван Касабов се вживява в ролята на ръководител на българското революционно движение и започва преговори с румънски политически дейци. Когато Раковски се връща в Румъния, той бързо го поставя на полагаемото му се място, но не пропуска сериозно да го нахока за неудачните му преговори с Росети. Посреща с насмешка инициативата на Пандели Кисимов, който в “Меморандум до султана” излага идеята си за създването на дуалистична Турско-българска държава.
Когато през май 1867 г. Раковски се връща в Румъния, се установява във вилата на братя Мусакови, разположена сред голяма градина в околностите на Букурещ. Може би за първи път през живота си революционерът битува в такава обстановка. За него се грижи любимата му Катерина Стойоглу (след смъртта му тя става спътничка на Петко Славейков). Но туберкулозата настъпва и се получава абцес. Въпреки направената операция Раковски почива на 9 октомври 1867 г., на 46-годишна възраст. Погребан е на следващия ден в гробището “Щербан вода”. Разноските по погребението му поема неговият братовчед Никола Балкански. Големият български революционер умира в нищета, а освен това е оставил и много дългове. Затова Балкански провежда търг с вещите му и много от тях са изкупени от заможни румънци. По този начин те завинаги са изключени от българския исторически фонд.
На 7 юни 1885 г. костите на Раковски са пренесени в София и препогребани. Десет дни по-късно се разбира, че в ковчега е имало ценни книжа и диаманти, откраднати от румънски чокои или от богати българи в Румъния. Това са извършили Филип Тотю и артистът касоразбивач Жоржеско по нареждане на Коста Паница, който тогава е военен прокурор, тъй като са били необходими средства за финансиране на революционното движение в Македония. Тогавашният министър-председател Петко Каравелов нарежда срещу тях да се започне следствено дело, но те избягват в Източна Румелия, където са посрещнати като герои. Не се знае какво е станало с диамантите, но двама доверени на Коста Паница поручици, в цивилни облекла, отиват във Виена с цел да пласират ценните книжа. Там обаче са арестувани и едва след намесата на руския посланик са освободени (преди това опитите на българския да бъдат освободени се оказват неуспешни), като по всяка вероятност книжата са конфискувани. Според друга версия обаче все пак макар и малка част от тях са пласирани, но сумата, която е получена, е доста скромна, изразяваща се в около 250-300 лв.
Одисеята с тленните останки на Раковски обаче не приключва. През 1942 г. ковчеже със, както се смята, неговите кости е пренесено в родния му град Котел и е положено в червата “Св. Апостоли Петър и Павел”. През октомври (на 8 -ми в навечерието на отбелязването на 114-ата годишнина от неговата смърт) 1981 г. останките отново са пренесени, този път в построения мавзолей на Г. С. Раковски, който местните жители наричат пантеон.
Там е и копие на сабята на Раковски, за която дълго време се е смятало, че е безвъзвратно загубена. През 1955 г. в стара къща в с. Ново село, Русенско, е открито ръждясало острие с дължина 96,5 см. Собственикът – Гьоко, го занася на селския ковач, за да му направи от него нож. Когато го изчуква, ковачът открива върху острието надпис “Съби С. Раковски 1854 г.” Така сабята попада в русенския музей, където се намира и до днес. Няма обаче абсолютно неоспорими факти, от които да се направи заключението, че именно в пантеона в Котел са последните останки на Раковски, изобщо пренесени ли са изцяло или дори частично от Румъния, какво е погребано в софийските гробища и какво впослествие е изровено от тях, за да бъде пренесно в Котел. Затова къде е истинският гроб на Раковски и досега е една от мистериите в нашата история.
Но не само смъртта на Раковски е съвсем подходяща за сценарий за холивудски филм. Такъв е и неговият живот, който е изпълнен не само с борба за национално освобождение, но и с доста абсурдни житейски истории. Ето само една от тях. През 1850 г. Раковски (тогава той е само на 29 т.г.) мечтае да създаде българска четническа армия от 500 хил. души, която да поведе срещу султана. За това обаче трябват и много пари. Ето защо той се обръща към Мустафа паша, с когото се познава от някои общи делови сделки, като му прави предложение двамата да се сдружат с цел откупуването на данъците на пловдивския панаир, за което са необходими 800 хил. гроша. Дори и пашата, който е много състоятелен човек, няма тези пари, затова той сключва заем, защото повярва на Раковски, според когото разходите не само че бързо ще се възстановят, но и ще се реализира и свръхголяма печалба от няколко милиона.
Начинанието обаче не успява, парите са похарчени и понеже пашата е неприкосновен заради общественото си и служебно положение, отговорността трябва да понесе Раковски. Той е осъден по бързата процедура и е вкаран в затвора. Успява обаче да избяга и отива в Белград, но пашата, както и турското правосъдие го преследват и там. Но докато двамата са били още съдружници и често са се срещали, го вижда дъщерята на пашата - Ханде (на турски това означава смях) и тя направо се влюбва в напетия българин. На баща си казва, че желае да се омъжи за Георги и освен него не иска никой друг. Пашата не може да не изпълни желанието на любимата си дъщеря и затова с посредничеството на приятеля на Раковски – Иван Адженов, се уговарят на Георги да му бъдат опростени дълговете, но при условие че се ожени за Ханде, а преди това приеме мюсюлманската вяра. Дори обещава да го назначи на държавна служба в Истанбул. Раковски се съгласява, но с уговорката това да стане след завършването на войната (тогава се води Кримската война). Доволен,
Мустафа му опрощава дълговете и урежда да бъде назначен за преводач при видинския паша (казано на днешен език, Раковски има ценз за тази работа, тъй като владее пет езика). Раковски обаче използва това си назначение, за да шпионира в полза на Русия. Изглежда няма много опит в тази дейност, бързо е разкрит, заловен е и е изпратен с конвой в Истамбул, където го очаква смъртно наказание. Намесва се пак Ханде, която моли баща си да направи всичко възможно за освобождаване, като заявява, че без Георги за нея животът е безсмислен. Мустафа паша успява да уреди оневиняването на Раковски и го завежда в сарая си в Истанбул, за голяма радост на Ханде. През следващите дни, седмици и месеци Раковски редовно ходи в джамията и спазва мюсюлманските обичаи. Започват приготовленията за сватбата, която е определена да стане по време на байрама. На Раковски му шият разкошни дрехи, извезани със сърма.
Пашата му дава значителна сума пари и кон, за да се почувства бъдещият му зет като човек с положение. И ето идва денят, определен за сватбата. Към обяд пред джамията, където вече са се събрали много от поканените за тържеството, идва Мустафа паша с дъщеря си Ханде, очакват всеки момент да пристигне и Георги. Така минават няколко часа и пашата изпраща хора да проверят защо не идва младоженецът. Скоро те се завръщат и казват, че от Георги няма никаква следа. Сватбата естествено не става, поканените се разотиват, пашата и безутешната му дъщеря се връщат в сарая. Скоро откриват, че всичките им скъпоценности липсват. А какво е станало? Рано сутринта в деня, определен за сватбата му с Ханде, Раковски, преоблечен като жена, напуска Истанбул, носейки със себе си скъпоценностите на пашата и дъщеря му, които се оценяват на около 300 хил. гроша.
С тях купува модерно оръжие (за всеки - пушка, револвер и сабя) и униформи за себе си и за 12 четници, с които известно време се подвизава в Стара планина. И това ако не е превъзходен сценарий за холивудски филм, здраве му кажи!
Доц.д-р Йордан Василев
http://168chasa.bg
