Много често хората ме питат "айде на парти", " айде на мол", "айде на кафе, бар, разходка по главната".
"Добре, де, толкова ли няма с кого да общуваш, та все си сама в парка, на плажа, навсякъде?" " Ти не си живееш живота!"
Малко са хората, които разбират, че едни от най-смислените разговори човек води сам със себе си. В тишина. А понякога са шумни. Като селска свада. Понякога е като обяснение в любов, като откровение.
Да се чувстваш сам, когато си сам е грешно прието за признак на добро здраве. То всъщност е тежка духовна аномалия. Дефицит на личността. Признак за развиваща се патология.
Когато ми кажат "Добре, де, толкова ли няма с кого да общуваш, та все си сама в парка, на плажа, навсякъде?" аз ги гледам с ей такива очи. Как да няма с кого, като всеки ден общувам със Сенека, Сократ, Шекспир, Камю.
Колко от хората, които познавате могат да ви предложат равностойна компания и какво по дяволите тогава правите с тях?
И ако животът е това, което сме способни да възприемем от света около нас, на мен ми се живее сред революционери, философи и хора, които обръщат света. Моят и вашият. Докато ние си пием питието в бара.
Персефона Коре
