Иван Налбантов е роден на 5 август 1940 г. Завършва ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на проф. д-р Кръстьо Мирски. Играл е в Държавния театър в Сливен (1965-1967), от 1967 г. е актьор в Театър "Българска армия". Има над 150 роли на сцената, на малкия и големия екран. Удостоен е с почетното звание "Заслужил артист". Носител е на български и чуждестранни награди. Лауреат е на национални конкурси за художествено слово. В свободното време пише поезия и проза. Преподавал е сценична реч в НАТФИЗ, доцент. Води клас по актьорско майсторство в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". Член е на Съюза на българските писатели. Тази година му бе връчен "Аскеер" за цялостно творчество.
- Господин Налбантов, имате и други значими награди - тази, присъдена от колегите ви, с какво е различна?
- Тази награда е от хората, с които всекидневно се срещам и на сцената, и в живота, обядвам с тях, работя, някои от тях са ми скъпи приятели, някои почти съм осиновил мислено. Най-трудната награда, защото ми знаят и кътните зъби, както се казва. Освен това е и най-старото и най-престижно театрално отличие за България.
- 52 години играете в Театър "Българска армия". Какво е той за вас - дом, уют, чувство за принадлежност, увереност в това, което правите..?
- Опитът ми за отговор на наградата беше като Радините вълнения, припомних си състоянието ми на кандидатстудентските изпити. Това ми показа за сетен път, че артистът не може да се владее. Някакъв друг човек са обади в мен и ми уби самочувствието, станах тих, колеблив. Общо взето, съм рязък тип, да не кажа остър, който ме е изтърпял - знае. Но изведнъж се почувствах мек, без скелет. Моля да ме извинят, ако на някого е досадило. "Раковски" 98 - клише е, но няма по-хубаво, това е втори дом. По брой часове, които човек прекарва тук, с всичките възторзи и страдания. Това не е да плуваш в тихи води, актьорското изкуство е сложно, физически даже трудно издържимо. Да играеш "Крал Лир" от началото до края - значи да теглиш локомотив на много дълга композиция от вагони.
- Опитали сте си от всичко по много - театър, кино, тв театър, тв сериали... Сита ли е творческата ви същност?
- Не, не мога да кажа: Стига ми, това е до сетния дъх. Понякога мислят, че пенсионират артиста, като го махат от щата. Той вкъщи пред огледалото ще стои и пак ще играе. Дали домашен театър, дали в кръчмата на две ракии ще привлече вниманието на околните... Това е начин на живот.
- Известен сте като най-добрия рецитатор сред актьорите. Стигат ли талант и солидно образование, за да бъде един артист добър рецитатор?
- Много сложна материя е това. Особен тип актьорско майсторство. Броят на успелите в него е по-малък от броя на успелите в класическия театър. Първо, се иска да си чел много поезия, за да можеш да избираш. Второ, да предпочиташ поезия, в която лирическият герой говори от свое име. Тогава става монолог, а не стихотворение. По отношение на класификацията "най" - не я приемам. Сега е малко по-лесно, защото образците на високото художествено слово са в небесните селения - няма ги Трандафилов, Кисимов, Йордан Матев, Спас Джонев, Мила Павлова, Славка Славова... Там състезанието беше неистово, случаен човек не можеше да се промуши. Днес младите бягат от поезията, самият живот ги принуждава. Те странят от доказани класически произведения. Защото не е едно и също да застанеш сам и да владееш една зала или площад, и един театър да застане до теб с най-добрите си артисти. Ако един от тях не успее, другите ще успеят. И не е точно да се казва рецитатор, а изпълнител на живо слово.
- Сред толкова много автори в тази част от работата ви има ли някои, които повече са ви вълнували?
- Обичам да употребявам израза "от моята кръвна група" - който като читател ме привлича и като качество на поезията. Още в детството си в моето село Каравелово знаех наизуст Иван Вазов и Христо Ботев. Част от тези стихове ги рецитираха и хора, завършили IV отделение, те знаеха повече, отколкото сега завършили висше образование. И учителите, нашите "селски" учители по български език и литература и по история, съзнателно са ни наливали в главата тези знания, за което им благодаря. Неуморими патриоти, тази професия беше генералска, кметът нямаше такова уважение като учителите. Оттам нататък попаднах в Сопотската гимназия, после в Хасково (учих в техникума по минна и рудна промишленост), където срещнах млади поети - Пеньо Пенев, Никола Инджов, Иван Николов... Към съвременните поети нещата са по-сложни, предпочитанията са към някои много силно доказани като Павел Матев, към други - недоказани или доказани, към трети - впечатлили ме лично.
- Преподавали сте сценична реч в НАТФИЗ, водите клас в ПУ "Паисий Хилендарски". Гледате ли спектакли, филми с критично око и преценка дали е изпипано всичко?
- Сценична реч преподавах в екипа на Стефан Данаилов, имах невероятни студенти, особено първият и вторият випуск - от клас 14-15 души завършили, 12 остават в софийски театри. Сред тях са Блатечки, Башар, Валката Йорданов, Иван Бърнев, Ненчо Илчев, Стефания Колева, сигурно изпускам мнозина... След това идват Ани Пападопулу, Нети... до Сашо Кадиев. Трудолюбиви до безумие. Това са деца, които вече командват театралния и киновкус. Преподавах и в "Любен Гройс". Сега пътувам до Пловдив всяка седмица. Казвам си една и съща реплика: Защо го правя? Не е само заради парчето хляб, но те ме заразяват с младост и техните успехи ме принуждават да живея по-дълго, за да им се радвам. Канят ме на свои представления и аз го чувствам като приятно задължение. Много е хубаво след това, знаейки, че си им бил преподавател, някой да ти стисне ръката - не заради твоите успехи, а заради това, че си споделил опита си и си им дал всичко, което имаш. То не е толкова много, но в определени моменти е полезно. Никога не съм искал да се обръщат към мен с господин или доцент, наричали са ме Фадър. Данаилов беше Мастер, Илия Добрев беше Тийчър, Ивайло Христов беше Брадър.
- Как ви звучат артистите в днешното кино?
- Конвейерът, който се върти, в който се въртя и аз, бързото снимане, това, че филмите не се озвучават допълнително, а на терен, където има и външни шумове, предизвиква недоволство у много хора, че речта не се разбира. За това съм написал в последната ми книга - половината са мои стихове, втората част е "Другото битие на словото". В нея казвам как тези черни букви, написани на бял лист, може да оживеят от дишането, от говоренето на един жив човек, който застава в лъч от светлина и с думите рисува картини. Значи, първо трябва да се чуе, второ, непременно да се разбере и трето, поне един човек да развълнува. Ако и това не може - поне себе си.
- Най-скоро ви гледахме в "Дяволското гърло". Обичате ли камерата или повече - да усещате хората в залата?
- Повече обичам театъра, но киното, специално телевизионните поредици, създават популярност. Ако е качествена продукция, за една вечер може да се гледа от 2 млн. души. Два милиона в театъра ще ги събирам 10 години. Но това, което артистът усеща, особено на финала, е несравнимо. Паметта за артиста е много къса. Когато си отиде от тоя свят (а си отива от тоя свят, когато слезе от сцената), той вече е забравен. Но е получил всичко, на всяко представление са му ръкопляскали. Духът на артиста е крехък, неговото здравословно състояние е крехко, той е пожертвал нещо, за да бъде добър артист. Театърът може по-лесно да излъже човека, че животът е по-хубав, отколкото е. Защо? Защото първо артистът се е излъгал - за тази заплата кой е луд да работи?! Но той е щастлив, че работи това, което обича.
- Играейки в различни спектакли, сменяте жанрове, теми, партнирате си с различни колеги. Как всичко това подхранва интелекта, душата, физиката, творческото дълголетие?
- Участието в повече спектакли и заетостта повече вечери са здравословни. Ако че има умора, пренасищане, но това поддържа формата. И тогава възрастта може да се отдалечи и може да се получи, благодаря на Бога, както с мен - годините да не пречат. Разбира се, аз моля колегите да ми дават по-малки по обем задачи, за да мога да се справям.
- Споделяли сте, че пишете наброски, които ще оставите на внучката си Ивана. Казвате: Искам да й говоря за моите грешки, за да не ги повтаря.
- Написал съм ги, подвързал съм тома - по-голям е от "Илиада" по думи. Описал съм всички нейни първи докосвания до нещо, например до водното колело - защото за нея водното колело е по-голямо от кораба "Дръзки". Да стъпиш на вода, а не на твърда земя - това е преживяване, каквото Гагарин е имал в Космоса. И разбира се, казвам къде в моето детство съм бил по-щастлив, къде съм сбъркал. Аз загубих съпругата си, тя загуби баба си. Наскоро преглеждах тези записки и на едно място пише: Не бива да забравяме, че трябва да казваме навреме добрите думи, защото после става късно... То така се получи и тя един ден ще го прочете. Тази книга е само за нея. Тя е на 12 години - още малко, към 15 години вече може да я чете.
- Имате ли пропуски или заблуди, които са оставили у вас съжаление или горчивина?
- Няма човек, който да ги няма. Проблемът е дали можеш да преодолееш тези грапавини, да не мислиш често за тях, явно Бог ме е дарил с такава способност. Ако помниш само неуспеха, а не помниш един равностоен успех, ще си повредиш психиката.
- А кои са грешките от последните години, които биха попречили на Ивана да осъществи тук мечтите и способностите си, да живее добре и щастливо в България?
- Такова безвремие е сега, че отговор на този въпрос никой не може да даде. Расте поколение, което, ако не се образова, както трябва, няма никакви шансове. А защо се появи това пренебрежение към нашето образование, което е изградило нас? Да оставим театралното образование, защото матерният език не се учи в Англия. Мен ме храни българският и друг език не ми трябва. Но по други специалности, много от големците в България подценяват образованието у нас и гледат да пратят децата си да учат в чужбина, да се върнат и да станат министри. Но те не се връщат, защото и заплатата на министрите не е за хвалене, освен спрямо нашите заплати... Непоправимо е. Не са виновни нашите хора, нито управляващите, нито тези, които ще управляват. България е малка държава, която ако не прави мили очи на някого, отива на кино. Само че едните помагат по-безвъзмездно, а другите си взимат и лихвите.
Иван Налбантов: Моите студенти ме заразяват с младост
147
