КАК ПРОЯДОХ „КУЧЕШКО”...

КАК ПРОЯДОХ „КУЧЕШКО”...

Мил спомен от последните години на издъхвашия социализъм и първите стъпки на „пазарна икономика” у нас. С наближаването на демокрацията, която ни връхлетя абсолютно неподготвени, нещата постепенно започваха да излизат от контрол. Зараждащата се сива икономика намираше начин да се подхранва и от най-неочаквани източници.

Такива се оказаха кожухчетата на масово пръкналите се незнайно от къде бездомни кучета и котки. Специално в промишления район, където служех все още като милиционерски, а скоро бъдещ полицейски началник, за кожите и месата на въпросните хайванчета, започнаха да се конкурират два клана, или пресилено казано „мафии”. Виетнамската и на зараждащите се капиталисти. Съображенията бяха различни. 

На първата кулинарни. Всеизвестен е неутолимия апетит на азиатците към всичко шаващо. Във Виетнам населението след войната трудно се изхранваше в родината си от наличните ресурси, и едва ли не като модните сега „хранителни добавки”, ядяха след кулинарна обработка всичко което шава – змии, червеи, гущери, хлебарки, а какво да кажем за такъв деликатес като кучешкото. За тяхна изненада, в България пържолите и каймата се разхождаха необезпокоявани от никой около боклукчийските контейнери. Тогава в промишления комплекс работеха няколкостотин труженици с дръпнати очи. Бяха разквартирувани в няколко панелни блока и на всеки балкон джавкаха радостно по няколко представители на рода „Канис”. Както Грухчо не се и досеща за Вартоломеевата нощ на Коледа, така и те миличките не знаеха, че има виетнамска Лунна Нова година. И за жълтурковците любовта към животните бе онова, което нашенци изпитват към чевермето. 

Именно на малко тържество, по случай празника им и за разкрита кражба от обран виетнамски апартамент, бях поканен на обяд с подчинения ми оперативен работник, разкрил извършителя. Също виетнамец, но работещ в друг град. И те имаха престъпна прослойка. Събираха информация и дебнеха сънародници, спечелили достатъчно от заплати и най-вече от чейнч и нелегална „търговия”. Същите инвестираха спечеленото в закупуване на платове, лекарства, прибори, консумативи и всичко липсващо на техния пазар. Приготвяха след успешния бизнес багажни контейнери и стоката се изпращаше за родината обикновенно с попътни кораби. Печалбата от такъв „колет” беше обикновено няколкократна. Спасили заветния колет, бяхме поканени именно на празника им, за да го полеем.

Домакинята, миловидно миньонче на вид на около 25-30 годишна възраст се бе оказала около четиридесет годишна бивша партизанка от „Виетконг”, рязяла американски солджърски гърла. Преводача им, който сносно говореше руски и налучкваше по някоя българска дума, ни покани на масата. Същата бе отрупана с напитки и най-вече мезета – включително чаталчета наденица, вкусно приготвена яхния с особен на вкус, но много апетитен сос с обезкостени месни хапки. Профилактично попитахме за вида на месото. Нарочно или не знаейки думата „баранина”, преводача артистично изблея „Б-е.е.е”. Успокоени, се натъпкахме яката. Преди това пихме виетнамска оризова водка, нещо като нашата”, но по-слаба. Поляхме накрая с „Варненско пиво”. Домакинята и двама – трима от компанията разказаха за някои от военните си подвизи. Тръгвайки да си ходим ни направи впечатление, че перманентния кучешки лай, носащ се от балконите почти е заглъхнал. Попитах „руснака”. – А собаки где?. Той се захили и отвърна:

- Собаки находится в ваших животах! 

Опитах се да уточня:

- Ты сказал, что мясо-баранина!

Заливайки се от смях виетнамеца отвърна: 

Баранина? ... Нет...Бау, бау, бау ! Да... Да... Да...

Всъщност на мен ми беше вече безразлично. Даже може да се каже и приятно. Ястията и наденицата бяха смесени със свинско месо и всъщност много добре овкусени и приятни на вкус. По-чувствителния ми колега, като излязохме на улицата, започна да си бърка с пръст в устата и повърна цялата празнична вечеря. Но аз вече бях придобил специфичен, че и екзотичен за времето си гастрономичен опит. Неволно бях извършил без да мръдна от местото си, една от така модерните и реклемирани днес по „Дискавъри” и други ТВ канали екзотични кулинарни екскурзии по Далечния изток с вкус на „кучешко”. 

Следва продължение – „За кожата на един полиц... м.м... помияр”

Светослав Атаджанов