КРИТ, КНОСОС И ДИСКЪТ ОТ ФЕСТОС

За етническия произход на критското население много ясно се е произнесъл Омир в ХІХ песен на „Одисея”. Там става дума за времето на подготовката на Троянската война, когато гръцката колонизация на острова вече е започнала, но коренният народ е ясно указан – това е „племе свещено пеласги”. От 90-те града, които според Омир съществуват там в епохата на Троянската война, величествено се откроява столицата Кносос. Става повече от ясно, че градовете не са построени нито в десетилетието на войната, нито в предхождащия я период на началната колонизация на острова. Когато се разиграват тези събития, разцветът на Крит вече е отминал.

От многобройните артефакти, открити в Кносос и в други градове, става ясно, че Крит и Египет са част от едно и също културно пространство. Това се потвърждава и от печатите с йероглифно писмо, идентично с египетското. От друга страна, тавромахията, характерна за тракийския свят, фреската от Кносос, изобразяваща т. нар. „цар-жрец”, която приемам за един от първообразите на Куроса, фризовете с жени, облечени – бих казала с българска народна носия – от Агия Триада, които изглеждат като предшественички на Кората и във всички случаи са вдъхновителки на т. нар. „фризов стил” в гръцката архаика, всичко ясно показва, че културните образци, приписвани та гърците, са взети наготово от тракийския културен модел.

Но удивителната истина трябва да търсим в самото име „Кносос”. Градът и дворецът носят това име много преди гърците да покажат носа си на острова, а това означава, че думата „гноси” – „познавам”, „да позная” изобщо не е гръцка, а тракийска. Явно в тракийския език този емблематичен глагол се е произнасял като „кноси” или дори „къноси”, или още по-вероятно „къноши”, като заменим гръцкото „с” с по-типичното тракийско „ш”. Това съответства абсолютно на италианския глагол „conoscere”, на френския „connaitre"и на английския „know”, на латинския cognoscere. Което идва да ни покаже кой първи се е занимавал със знание и познание, кой първи е произнесъл „гноси сеавтон”! Логично е да мислим, че в дълбоката атлантска и  пеласгийска древност този дворец е бил научен център и там са правени поразяващи въображението опити. Самото име Крит (Крета), навежда на мисълта за крипта, за нещо тайнствено, скрито под земята. И в Кносос, и в Египет има Лабиринти, и на двете места има сфинксове, получовеци-полуживотни. Ученият Дедал, гениален художник и скулптор, инженер с изумителни качества, е построил за цар Минос или за предшествениците му подземния Лабиринт, в който е имало научни лаборатории, създали ужасяващия Минотавър. Още едно страшилище, вероятно излязло от тях, е увековечено в преданието – сфинксът, долетял в Тива (отново Тива!) и задаващ гатанки на Едип, от чийто отговор зависи съдбата на града. Дедал прави и експерименти с летателни апарати, а след гибелта на Икар, отчаян, забягва в Сицилия. И днес ни поразява не само разкъсаното сърце на бащата, но и трагедията на изобретателя, на интелектуалеца в един свят, в който нахлува варварството.

Не мога да говоря за тайните на Крит, без да се спра на групата поразителни находки от острова, които нямат еквивалент в познатата ни древност или ако имат, то той надхвърля културните модели на известното ни човечество, както и мерните единици на конвенционалната историография.

В по-горните редове споменах тавромахията. Тя наистина е позната от най- дълбока древност, практикува се и досега в отделни страни. Но това, което виждаме по фреските и печатите от Крит, е нейният първообраз в съвършен, непознат и немислим за по-късните епохи вариант. Това е чиста математическа хармония на движенията, превръщаща ритуала на танца (или борбата) с бика в пълно сливане между животинската, човешката и божествената природа. Въпросът е: откъде е дошъл този първообраз?

Друг единствен по рода си компонент на критската култура е сложната и смела женска мода с открита гръд, твърда пола с волани и множество трудни за изпълнение аксесоари, които говорят за изключително тъкаческо изкуство. Виждаме я в статуетката на т. нар. Богиня със змиите, виждаме я в стенописите и печатите. Тя няма нищо общо с типичното критско женско облекло, характерно за тракийките и българките, което познаваме от други паметници на острова (например от вече цитирания фриз от Агиа Триада). Откъде тогава се е появила тази мода?

Уникална е глинената фигурка от Сития (град с такова име съществува и във волските земи на Италийския полуостров), наречена „мъж с кинжал”. Лице не се вижда, главата изцяло е покрита с нещо, което напомня шлем от скафандър или интегрална „водолазна” маска. Всъщност и цялата фигура изглежда не гола, както би могло да се предположи на пръв поглед, а облечена във впит „водолазен костюм” с някакъв апарат на нивото на корема, който трудно би могъл да мине за кинжал. Какво изобразява статуетката от Сития?

Всички тези въпроси намират своя отговор в диска от Фестос, който дълго време бе смятан за невъзможна главоблъсканица, тъй като учените, които се заемаха да го разчетат, не излизаха от рамките на историческата схоластика. Аз заявявам, че не съм запозната с ничия публикация, претендираща, че е намерила ключ към загадката на диска от Фестос. Тъй като пълното му дешифриране е извън целите на моя труд, в следващите редове ще изложа само най-общите си заключения.

Дискът от Фестос не е вид пиктографско писмо, а представителен времеви и цивилизационен код, който напомня (но само в известна степен) диска с календара на маите и т.нар. "генетичен диск"от Колумбия. Той много повече прилича на печат с две лица А и Б, като и двете са изпълнени с едни и същи символи, които се явяват в различни комбинации. Двете страни на диска се различават, но са и тясно свързани помежду си. Всяка от тях представлява спирала, която има вход от външната страна и движението – разказът, а съответно и разчитането на знаците – става по посока на часовниковата стрелка към центъра. Центърът и на двете лица е ясно обозначен. Входът на страна „А” е много тесен и като че нарочно преграден от нещо, а този на страна „Б” е доста по-широк. И на двата входа от лявата страна са означени 5 загадъчни точки. Спиралите и от двете страни на диска са разделени с ясни чертички на отделни сегменти (поленца), много различни по дължина едно от друго и изпълнени със символи. Предполагам, че дължината им зависи от броя на символите, разположени в тях. Външните пояси и на двете страни (А и Б) също са разделени на отделни сегменти. Прави впечатление, че сегментите на външните пояси и на страна А, и на страна Б са точно 12 на брой, колкото са месеците в годината. Общият брой на сегментите на страна А е 31, а този на страна Б – 30, което аз свързвам с броя на дните в месеца.

Според мен символите трябва да се тълкуват като разказ, като завет към човечеството. Въпреки че произходът им забулен в мрака на времената, те са изключително ясни графично и смислово. Разделени са на отделни категории. Някои от тях са културни растения – пшеница, царевица, маслина, плодно дърво. Други изобразяват животни – куче (?), коза (или огромното рогато животно, което тегли колесница, изобразено на един от кнососките печати), домашна птица. Много ясна е разликата между тях и изображенията на змия и орел в полет, които имат по-извисен смисъл – на медиатори, на носители на познание. Друга група от символи са различните сечива – чук, секира и някои неведоми за мен измервателни уреди. Много ясна е рисунката на кораб, който може би заради дължината (или по други причини) е изобразяван винаги напречно на полето. Този кораб е идентичен с модела на египетските кораби и съответно с тръстиковия „Ра”, с който Тур Хейердал искаше да достигне американските брегове. Морето (океанът) е предадно с ясен символ на вълна, който не може да бъде объркан с този на змията. Свързани с морето символи са и изображението на електрически скат (?) и на делфин. Особено интригуващ е знакът, който аз тълкувам като изображение на ръка (или стъпало на крак), отчасти обвита в ленти, т.е. като символ на балсамацията. Стигаме до групата рисунки, изключително ясни и изразителни, които не позволяват многозначно тълкуване, въпреки че догматическата наука ще нададе кански писък – изображенията на сложен апарат (космически кораб (?), дешифрирано през 60-те години на ХХ век като къща на крака), на човек в скафандър или в костюм на модерните скачачи от високи квоти (приликата с рисунките в Тасили е поразителна) и на съоръжение, много сходно с една от загадъчните фигури от платото Наска в Перу. Повече от очевидно е, че двете изображения на този обект на страна А са свързани помежду си и представляват единен комплекс. Символът, изобразяващ кръг с шест точки във вътрешното му поле, които също оформят кръг, вписан в първия и с една точка в средата, както и символът, изобразен с триъгълник, покрит с точки в определен ред, ми внушават идеята за свещени съоръжения, заредени с енергия (от рода на Стоунхендж и пирамидите?). Колкото до символите с човешки образи – те най-често са два: цяла фигура на забързан човек с „египетска” поличка (носена на о. Крит), който е вдигнал ръката си, с която сякаш дарява нещо, и глава в профил на воин с шлем с грива, но образът много повече прилича на коренен жител на американския континент с характерната войнска прическа, като ухото му е предадено в ракурс, удивителен детайл, съвсем нетипичен за познатото ни най-древно изкуство. Има обаче и други изображения с човешка глава и фигури. Това са гола глава в профил с татуирана буза от страна А, цяла фигура, стояща неподвижно пред сечиво и културно растение от страна Б и фигура на жена със загадъчното облекло от Крит. Много интересна е последната група символи – това са очертанията на острови и континентални земи, от които аз разпознавам характерната делта на Нил, символизираща Египет, както и профила на остров Крит. Дори централният сегмент на страна Б, съдържащ символите на Египет (делта) и на морето (вълна) също има формата на делтата. Нека си спомним, че Египет е отправна точка и в координатната система, по която е изработена прадревната „карта на Пири Реис”. Общото впечатление е, че в своята цялост спиралата на страна Б изобразява навита змия, с глава в средата и изплезен език. Централният сегмент на страна А е отворен и в него има само един символ – цвят с осем венчелистчета и кръгче в средата. Той се повтаря и в сегментите отдясно на входовете на спиралите на страни А и Б (и всъщност това е единственото обозначаване на страна Б). Местоположението му внушава идеята за начална и крайна точка, за изходен пункт и заветна цел.

Тъй като нямам възможностите на модерните технологии за наслагване и сравнение, нито пък съм виждала някога диска от Фестос в оригинал, не мога да дешифрирам детайлно и докрай разказа, който се съдържа в него, но общото заключение ми се струва очевидно. Става дума за наситено, настойчиво послание, може би дори по-ясно от това, което светът от ХХ век изпрати с космическа сонда в дълбините на вселената. То гласи, че носители на велико знание (забързаният човек с вдигната ръка) са прекосили морета (океани) и са обходили необятни земи, за да донесат даровете на цивилизацията на народите от епохата след Потопа. Знанието, с което те са осенили тези народи, е всеобхватно – земеделие, животновъдство, строителство, корабоплаване, общение с боговете, грижа за вечния живот (балсамация), измерване на времето. Тъй като знанието е дарено на народите от двете страни на Атлантика – на коренните американски жители отвъд и на египтяни и траки отсам, ясно е, че тези културни герои са произлезли от изчезналия континент Атлантида, в историческото съществуване на който би трябвало да престанем да се съмняваме при сегашните спътникови технологии за заснемане на релефа на морското дъно. Неговите оцелели синове са се заселили в Египет и Егейския басейн и са се заели с грандиозна мисия – цивилизационното унаследяване на тяхната велика култура от новото човечество. Само така може да се обясни появата на йероглифното писмо, печатите със съвършена техника от Крит и Шумер, загадъчните паралели в културата на Египет и на американските народи. Това е обяснението и на частния случай с българските шевици, които напомнят цветовете и символите в "индианските" тъкани. В предположението си ще стигна още по-далече и ще допусна, че спиралите от диска от Фестос с техните входове, пазени от крокодил (страна А) и от куче или бик (?) (страна Б) са не само изображение на Божествения змей, но и модел на тайнствения подземен Лабиринт на о. Крит, както и на подземния свят в лоното на Земята. Загадъчните точки от лявата страна на всеки вход вероятно също са някакъв вид охранителна система.

Учениците на тези културни герои – траки и българи в Егейския басейн, както и египтяни в делтата на Нил – на свой ред са се превърнали в учители на всички останали арийски народи.

Кносос, този островен рай на науката, може би последен пеласгийско и тракийски бастион, запазил достиженията на атлантската цивилизация, носи, както и почти всички „гръцки” градове, следи от пагубни разрушения, от всепоглъщащи пожари. Тези градове не са станали жертва на стихийни бедствия, а на завоеванието на дошлите от морето варвари – гърците.

Тези фамозни цивилизатори не са тласнали напред, а са забавили развитието на тракийската култура поне с 6 – 7 века и са редуцирали нейния потенциал. Иначе тя щеше да блести наравно и едновременно с египетската.

Един от тъжните абсурди, с които „официалната” българска историческа наука винаги ме е огорчавала, е, че великолепните златни и сребърни тракийски съкровища, с които грее българската земя, са „дело на гръцки майстори”. Колкото по-ювелирна е изработката, с колкото повече артистичност ни изненадва, толкова по-сигурно е гръцкото авторство. Обикновено гръцкият майстор е „нарочно повикан” за целта в двора на съответния тракийски владетел. Ако работата е по-малко прецизна, то тя е свършена от местен майстор, учил се в Гърция или от „гръцки образци”. Мога да си обясня тази нелепост само с това, че историци обикновено стават хора с постни душици, лишени от какъвто и да било артистичен талант – помощник-архивари от типа на Алеко Константиновия герой. Един художник или ценител на изкуството веднага би прозрял истината. Дори разнасянето на тракийските съкровища по световните стъгди, започнало при Людмила Живкова, а днес придобило симптоматиката на национална циклофрения, което винаги ми е приличало на проституция с нашето минало, не е израз на коренно променена концепция за тракийската и българската древност в официалната ни историография.

А истината е, че траките (и българите) имат велика традиция в извличането и обработването на металите и ювелирната изработка на бижута. Споменът за това е неделима част от поемите на Омир и Вергилий. Хефест, богът за чийто гръцки произход можем да поспорим, изковава доспехите на Ахил, но ако оставим настрана този факт (като спорен), троянците и особено техните съюзници се явяват блестящи от злато и скъпоценности. Вождът на карийците Наст е нагизден с накити „като момиче” (Омир), когато идва под стените на Троя. В „Енеида” град Атина е споменат като един от градовете, изковаващи оръжие за Турн. И нищо чудно, волските живеят в долината на р. Лири, един от най-богатите на мед и редки метали региони в Лациум и в Италия. Траките са свързани с египетската, от една страна, и с етруската, от друга, традиция на извличане и художествена обработка на металите, но даже да се съсредоточим само върху Балканите и Мала Азия, следите от тяхната рударска и металообработваща практика са поразителни. Халикидическият полуостров, град Халкида на остров Евбея и Халкедон на Босфора носят тези имена далече преди гърците да се появят в региона. Медта означава и бронз, означава сечива и оръжие. Но тя означава и злато – разкош, изкуство, вечност. Да си спомним едни от най-древните тракийски съкровища, които просто няма как да припишем на гърците – съкровището от Варненския некропол, съкровището от Троя, наречено от Шлиман „съкровище на Приам”, но всъщност предшестващо с векове епохата на Троянската война, съкровището от Микена със „златната маска на Агамемнон”, което също принадлежи на владетел, погребан там много преди гръцкото завоевание, но е доказателство за идентичните практики в Троя и Египет. Траките са разработвали интензивно сребърните рудници в Лаврион (под гръцка власт в мините са работили пак те, само че като роби) и почти всички известни днес златни находища по българските земи, но със сигурност и мощни жили в Азия. Неслучайно Лидия, останала свободна до средата на VІ в. е пълна със злато и нейният цар Крез се е превърнал в символ на богатството, в самото персонифицирано богатство. 

Неслучайно троянският цар Приам е прочут със своите съкровища. 

Тракийският свят, подобно на египетския, е тегнел от злато, мамил е като Елдорадо. Та нали тъкмо заради това злато, което хвърля в огън дивите нашественици, гърците са завладели Егея! Войните им с траките могат да се нарекат „златна треска” на древността. Не траките са се учели от гърците на торевтика и златарство, а тъкмо обратното. И даже по-точно до края това традиционно изкуство остава в сръчните ръце на представителите на тракийския етнос.

Златото в ръцете на един културен народ напуска измеренията на материята и се превръща в памет, в дух. Тъкмо тази памет е сразена, този дух е помрачен за дълги векове след гръцкото нашествие. Творческите ръце са оковани, свободните творци са се превърнали в роби, в „околни жители”, в човеци от втора ръка. Това отстъпление от културните завоевания на дълбоката древност продължава почти до края на архаиката. Ето защо, когато намерим в българската земя златни късчета от разбитата тракийска памет, е обидно да ги обявим за творба на „гръцки майстор”, светотатство е да ги крадем и продаваме по световните търгове, самоубийство е да ги унищожаваме, претопявайки ги отново в материя.

Милена Върбанова

( Из главата "Познай себе си" на книгата "Връх България", изд. 2016 г.)