ПОДГОТВЕНАТА ИМПРОВИЗАЦИЯ:
БРИГИТА ЧОЛАКОВА
Проф. Маргарита Пешева
„Бъди благороден, добър, отзивчив,
защото едничко това те отделя,
от всичките знайни създания земни...“
Гьоте
Извън телевизионния екран Бригита Чолакова създаваше усещане за духовен аристократизъм, премереност и задължителна дистанция. Тя беше земна и в същото време емоционална, имаше усещане за живота с неговите цветя и миризми, с вълшебните му мигове и подлости. Разстоянието, което поддържаше със събеседника, бе донякъде естествено, то се определяше от мащаба на постигнатото от нея, от блясъка на телевизионния й образ, от нейната голяма популярност. Дори в личен разговор носеше бремето на телевизионната си персона, на медийните роли и публичното си лице.
По време на разговорите си с нея , преди три десетилетия, останах поразена от нейната коректност, от уважението й към събеседника, от умението й да запазва дистанция – не толкова голяма, за да изглежда като високомерие, но и не толкова малка, за да издава просташки вкус. От прическата до маниера на поведение – всичко в нея говореше за образованост, професионализъм, стил и чувство за мяра.
Излъчваше особена виталност, на която мнозина момичета биха завидели. В продължение на много години Бригита Чолакова щедро разпиляваше от екрана милост и благородство, тя пресъздаде по нов начин семейната атмосфера и майчините грижи, тайните на кухнята и дизайна, модата, облеклото, въобще – лайфстайла.
Тя наистина полагаше големи усилия за изграждане на нова тв журналистика, обърната към дома, семейството, децата, начина на живот. Нейните грижи за сираците, самотните майки, бедните и ощетените от съдбата в онези години внесоха благородство във всекидневието на българина, особена емоционална багра, събудиха неговата доброта и вкус към живота. Появата й като тв персона, развитието на нейните авторски предавания неизменно беше елемент от културната среда, в която имаше много ентусиазъм, надежди и очаквания.
Първите десетилетия на телевизията у нас създадоха и модела на качествена журналистика (Кеворк Кеворкян и „Всяка неделя“, Иван Гарелов и „Панорама“, Бригита Чолакова и „Телевизионен неделник“, Любомир Коларов и „Светът в действие“, Георги Стойчев и „Свободна трибуна“). Този модел неизменно беше част от
КУЛТУРНАТА ЕПОХА
Телевизионната кариера на Бригита започва през 70-те и началото на 80-те години на миналия век. Това е времето на разведряването, което е изпълнено с активен културен живот. Социализмът е донякъде опиянен от глътката свобода, конфликтът между идеологиите за кратко изглежда забравен. България търси брод към Европа, тя показва на света съкровищата на траките и своите икони, а нашите художници плахо пристъпват прага на парижките галерии.
През 70-те години живописта е на мода – майстори като Иван Фунев и Илия Петров, Николай Шмиргела и Илия Бешков, Александър Жендов и Никола Мирчев правят своите юбилейни изложби. През 1972 г. в „куфара“ на българската култура има 34 драматични, 13 куклени театъра и един цирк.
В сериозната музика се налагат композитори като Парашкев Хаджиев и Марин Големинов, Любомир Пипков и Панчо Владигеров. През 1969 г. Владигеров получава във Виена престижната Хердерова награда за цялостното си творчество. В естрадата настъпва шлагерното време на Борис Карадимчев и Йосиф Цанков, Тончо Русев и Ангел Заберски.
Киното е на особена почит – в страната има 3000 киносалона, а българският филмов спомен минава през „Отклонение“ и „Бялата стая“, „Рицар без броня“ и „Козият рог“.
В златното десетилетие на българското кино между 1970 – 1980 г. визуалната фасада на културата се обогатява с „Бариерата“ по Павел Вежинов, „Вилна зона“ и „Селянинът с колелото“ по Георги Мишев. Йордан Радичков захранва читателите с „Барутен буквар“ и „Всички и никой“, а Богомил Райнов изумява своите почитатели с невероятната си продуктивност – „Един наивник на средна възраст“, „Реквием за една мръсница“ и „Няма нищо по-хубаво от лошото време“. Блага Димитрова в „Отклонение“ обръща взор към диплите на човешката душа, а Стефан Дичев в „Пътят към София“ донася на читателя спомена за миналото. Времето действително е изпълнено с политически надежди и духовен кипеж.
В тази културна и творческа атмосфера Бригита започва своята телевизионна кариера. Моите разговори с нея завъртат лентата няколко десетилетия назад– в славното телевизионно минало, в което се подреждат нейните
ОСНОВНИ ЖИТЕЙСКИ И ТВОРЧЕСКИ РОЛИ
Телевизията далеч не е първата от тях, но остава една от последните и най-любимите. Нейният трудов делник започва през 70-те години – „златното време“ на социализма, когато хората живеят скромно, имат правоверни идеи и домашно приготвени туршии, панелите никнат като гъби, а властта упорито приласкава хората на културата.
Българската телевизия е навъртяла първото си десетилетие и е в своеобразен подем. Спортният журналист Иван Славков е неин шеф, той е зет на Тодор Живков – обстоятелство, което му дава неограничени привилегии и своеобразна безнаказаност. Бракът му с Людмила Живкова, дъщерята на Първия е онзи толкова потребен професионален пропуск за налагане в телевизията на някои смели творчески идеи за своето време. За нейното превръщане в своего рода „творческа лаборатория“, предназначена главно за силни индивидуалности.
Националната телевизия бързо се изпълва с млади и модерно мислещи журналисти, които имат европейски познания и много творчески хъс. Именно те чрез малкия екран изграждат вкуса на българина за политика, изкуство и начин на живот. Извън политиката и идеологията телевизията открива примамливата територия на семейството с неговия морален императив, на модата и личния свят на човека, на културната мяра в неговия микрокосмос.
Именно Бригита Чолакова превръща тази територия в огромна медийна вселена, като я подчинява на желанията и потребностите на зрителя, на неговото удобство и уют.
Бригита става първата дама на българската тв журналистика, която и днес остава ненадмината по екранно присъствие и въздействие. Тя успява да преброди България надлъж и шир, да улови болката и надеждата на обикновения човек. В нейната биография има нещо от житейската съдба на Джек Лондон – тя завършва с отличие немска флология, но образованието не й отваря врати към бляскава кариера.
На пътя й се изпречват някои семейни „неблагополучия“ – майка „германка“ и баща „с минало“. Неблагоприятните житейски обстоятелства първоначално я изпращат на Централна гара, в която три години работи в бюро „Справки“, а междувременно превежда, за да поддържа своята културна форма. Бригита до края на дните си не съжаляваше за този „гаров период“ в живота си, защото благодарение на него успява да изучи в подробности влаковата мрежа на страната, знае всички връзки, което по-късно се оказва страшно полезно в рейдовете на предаването„Телевизионен неделник“ из България.
Киното е второто й професионално поприще – младата и амбициозна Бригита става гримьорка и подготвя грима на три исторически филмови продукции: „Царска милост“, „Паисий“ и „Калоян“. „Още в средата на първата продукция станах перфектен гримьор. В „Паисий“ дори ми повериха да правя образ – с мустаци и брада, което е много трудна работа, особено за едрите планове. Явно съм изтъкана от амбицията да върша добре всяко нещо, с което се захващам“, споделя тя. Професията на гримьорка й помага да се научи как да „гримира“ в своя полза неблагоприятните обстоятелства.
След киното творческата й съдба прави поредния си зигзаг и тя постъпва на работа в Цирка, след което работи и в бар-вариете. „Работих в български, немски и италиански цирк и съвсем не съжалявам. В Цирка свикнах да общувам с живата публика – там няма сцена, публиката те обгръща отвсякъде, трябва да имаш сетива и на гърба си. Циркът ме научи на хиляди неща, показа ми що е то честност и човешки отношения и най-вече как трябва да се държа в Телевизията. Не съжалявам, че в началото смених много професии – всяка ми даде нещо много ценно и нужно.“
За Бригита сложната житейска главоблъсканица е най-добрата школа за бъдещата й тв професия. Телевизионната пътека към доверието на зрителя се създава с помощта на интелектуалната сила и житейския опит. А през 1968 г., когато Леда Милева я кани да конферира „Златният Орфей“, Бригита вече ги притежава.
От „Орфея“ започва нейната телевизионна кариера.
ПРОФЕСИЯ „КОНФЕРАНСИЕ“
Дълго отработва тази професия в цирка и тя става нейният пръв истински пробив в новата екранна действителност. Изведнъж се изправя лице в лице с телевизионната машина, която й предлага привилегиите на славата, но ревниво пази тайните си. Бригита разбира, че да бъдеш конферансие в телевизията, е много по-сложно, защото си лишен от прекия контакт с публиката, а емоциите и професионалните усилия могат и да потънат в обектива на камерата, която е неин посредник. Тя бързо свиква с новата среда и наистина постига големи успехи. „Бригита е блестящо конферансие, каквото след нея телевизията не можа да създаде“, казва Александрина Исайлова, държала репортерския микрофон в „Телевизионен неделник“ до самия му край.
Бригита води много телевизионни програми и концерти, има постоянни гастроли в Германия, Австрия и Швейцария и дори смята, че нейните успехи там са по-блестящи, по-бързо се забелязват и получават по-високи оценки. Още в първите години получава покани от Немската и Австрийската телевизия да остане там на работа. Не се решава най-вече заради любовта си към България и българското и до края не съжалява за направения избор. През 1972 г. става
ВОДЕЩА В „ТЕЛЕВИЗИОНЕН ОБЕКТИВ“
„Обективът“ е съвсем различно предаване, а ролята на тв водещ е нова за Бригита. Ето защо тя решава преди всичко детайлно да се запознае с телевизията. „За около три години изучих в най-малките подробности всичко, което се отнася до телевизионната технология, принципите на филмовия и видеомонтаж, ПТС и репортажната техника, камерите и телевизионния пулт. Исках да стана солочовек, който сам може всичко да върши. За да знам кой как го върши. Не крия – обичам да изпипвам нещата, да бъдат перфектни. А не можеш да бъдеш перфектен, когато не владееш професията на всеки един от твоя екип.“ За нейната компетентност се разказват легенди. „Тя можеше да включи режисьорския пулт или да пусне камерата, за нея нямаше тайни в телевизионната професия“, казва Саня Исайлова.
„Обективът“остава нейното първо предаване, което тя особено обича. То започва като 20-минутен преглед на програмата и завършва като 90-минутен културен магазин. Първият магазин, който Българската телевизия предлага на зрителя.
Началото за нея съвсем не е леко: „По време на първите издания на „Обектива“ се чувствах като надвесена над професионална бездна. Трябваше да се опирам само на себе си – като проблематика, визия, стил и вкус. Днес продължавам да мисля, че цяла група журналисти професионално израснахме „на тъмно“, сами откривахме много неща в телевизионната професия. Без да познаваме добре европейската телевизия, нейните популярни предавания и звезди“.
Именно „Обективът“ прави от Бригита истинска медийна звезда. Критиката улавя големите й предимства, свързани с чара на нейния екранен образ, но подминава нещо, което е особено важно в развитието на ранната телевизия у нас – „Обективът“поставя началото на персонифицираната тв журналистика у нас. Като негова водеща Бригита е не само посредник, тя има собствена ясно изразена журналистическа позиция – особено в неговия късен формат на тв магазин.
Телевизията в първите си десетилетия е хранителна среда за силни, а не слаби личности, за силно, а не слабо авторско присъствие. Ранната телевизия наистина става лаборатория за таланти, тя е донякъде наивна и незряла, всеки е трябвало да знае и разбира от всичко, техническите гафове неизменно са част от нейното всекидневие. Но именно тази млада и неразвита докрай телевизия е космически далече от онази ширпотреба, която медията развива и отглежда в следващите десетилетия.
В началото Българската телевизия е изпълнена с много живи предавания, в които има технически и други несъвършенства, но заедно с това – твърде малко тв шарада. Една от сериозните прегради за възможното опростачване на зрителя в нейните първи десетилетия е именно развитието на авторската журналистика. Бригита действително е една от първите на този медиен терен. За нея изцяло е валидно правилото за точния човек, попаднал в подходящо време на подходящото място.
Срещата й с телевизията действително е знаменателна. В онези години тя съответства на мащаба на нейните знания и публичен опит, силната й творческа индивидуалност внася нужния авторски подход, на който десетилетия по-късно ще се основава персонифицираната тв журналистика.
В своите първи десетилетия телевизията също заимства от създадените медийни практики в киното и радиото – медийните свидетелства (живата телевизия); концептуалната сила и роля на монтажа (най-първо в новините); ролята на екранните персони (филмови звезди, тв говорители, тв водещи) за налагане на ценности и поведенчески модели. В този смисъл в онези години авторската журналистика е много нужна за развитието на телевизията. Тя е онова необходимо условие, което трябва да притежава една телевизионна звезда. Тъкмо „през“ авторската журналистика тв звездата заработва своята медийна публичност.
А Бригита е точно такава. Тя е първата българска тв журналистка, която бързо превъзмогва лесния успех на екранния блясък, който (и тогава, и сега) създава много медийни имитации. Телевизионният екран малко по-късно се изпълва с фалшиви тв персони, които стават неизменна част от неговата екранна бутафория. Тези прелитащи екранни създания нямат нищо общо с онези публични личности и качествена журналистика, които Българската телевизия създава в своето начало. В следващите десетилетия те се обръщат все повече към масовия вкус на зрителя, който телевизията отчаяно иска да спечели за себе си.
В ранната телевизия нейните водещи – звезди, не са възможни или мислими без големите си журналистически победи. Тогава е невъзможно да станеш тв звезда, ако нямаш силно творческо присъствие, ако не създаваш авторска журналистика, която обикновено се постига с кръв, пот и сълзи. За да се наложиш и останеш на малкия екран, е трябвало да притежаваш необходимите професионални качества, нужния характер и зрялост на твоята личност. Както и толкова важния за телевизията
ЕФЕКТ НА ПРИСЪСТВИЕ
Бригита разточително притежава всяко едно от тези качества. Нейната образованост е респектираща не само за времето си, за нейния силен (често непоносим) характер се разказват легенди, нейната целеустременост и изключителна професионална подготовка дълги години е пример за всички останали. Бригита е първата (малко по-рано от Кеворкян), която вдига много високо професионалната летва на тв журналистиката – без значение, че телевизията е само една, че всъщност тя е без конкуренция. Нейното голямо състезание е най-вече със самата себе си – с нейната визия как може да се прави истинска тв журналистика, как трябва да се създава екранният образ (бранд) на водещия – от прическата / грима / облеклото / екранното поведение / фразеологичния речник до сценария / гостите / интервютата / избора на градове и събеседници / операторската работа.
„Винаги съм гледала на камерата като на живо същество, което трябва да приласкаеш, да спечелиш на своя страна. Ако няма разбирателство, камерата може много бързо да ти стане враг и тогава нищо не може да те спаси. Ще я гледаш, ще й се усмихваш, но тя ще предаде в ефира очи без поглед, усмивка без адрес и ще те превърне в досаден, неканен гост в домовете на зрителите“.
Бригита винаги се съобразява с камерата, защото именно тя създава телевизионното изображение. Няколко пъти съм била гост в нейни предавания и съм свидетел как тя, с желязна воля, заповядва на операторите да я снимат само в среден план, защото вече наближава своите 50 години. И не само от женска суета (младостта винаги е кратка и вълнуваща житейска спирка), колкото от професионалното й разбиране, че тв изображение трябва постоянно да се контролира, за да може водещият да изглежда добре и да привлича зрителския поглед. Във всичките си предавания тя неизменно налага културен стил и интелектуална мяра към проблемите, които се обсъждат. Бригита е първата тв журналистка, която поставя
СЕМЕЙНАТА ТЕМА
на обществен фокус – с нейните морални и възпитателни ценности, естетиката на бита и всекидневието, културата на обличане и поведение, въобще – личния свят на човека.
В продължение на години тя посещава редица български градове, гостува на стотици български семейства и прави зрителя съпричастен на техните радости и тревоги. Винаги смята, че тъкмо в семейството се коват добродетелите и пороците на българския национален характер, а телевизията е увеличителна леща на българския дух, ето защо няма как да остане равнодушна. Чрез семейната тема Бригита страстно желае да бъде полезна колкото на другите, толкова и на себе си. Нейният подчертан интерес към тази проблематика своеобразно компенсира семейната й драма, трагедията, посякла личното й щастие – самолетната катастрофа, в която загива нейният съпруг, джазменът Христо Чолаков. Това преобръща живота й, в скута й не проплаква дете и сигурно затова сирачетата много дълго са нейни постоянни гости в предаването, от екрана им раздава любов и много доброта.
Стилът е нейната основна ключова дума. Стилът като журналистическа позиция, публично поведение, екранна визия и творческо предизвикателство.
„Бригита Чолакова е от онези телевизионни явления, които са родени за тв камера. Но не като днешните безизразни лица, зад които куфее едно празно мозъчно пространство. Тя излъчва харизма и втрещяващо внушение, което днес липсва по телевизионните български екрани. Страховита като характер и нрав, страшна с ругатните си, когато срещу нея лъсва непрофесионализъм, човечна до безобразие, обаче и горда до откат“, пише за нея с признателност през 2009 г. журналистиката Веселина Томова в своя статия по случай 10-годишнината от кончината й.
За постигането на този изключителен телевизионен образ Бригита използва две много важни средства, а именно
СЦЕНАРИЯ И ПОДГОТОВКАТА
Тя бързо си дава сметка, че телевизията е блестяща сцена, която може лесно да се превърне в нейна гилотина. Решава, че няма право да проиграе своя шанс, като разчита единствено на телегеничност и екранен чар. В „Обектива“, а след него в следващите й предавания – „Пожелахте да видите“, „Телевизията представя“, „Стил“,„Телевизионен неделник“ и „Модева телевизия“, за нея най-важното е предварителната подготовка, снимането по железен сценарий. Именно подготвената импровизация трасира пътя към големия професионален успех. Сценарият и подготовката в онова време изразяват нейния характер, но и границите на собствената й творческа личност. Нямаш право да се опираш само на младост и личен чар, безцелно да импровизираш, като пълниш ефира с амбалажна фразеология. Нямаш право да грешиш от немарливост и непознаване на проблема, с който имаш честта да занимаваш зрителите.
„За нея нямаше импровизация, всичко бе предварително желязно подготвено“, си спомня нейната репортерка Саня Исайлова.
„Не може без предварителна подготовка. Ние с моя оператор Крум Василев репетирахме с камера всяко мое живо предаване, а в Телевизията ни се чудеха за това. Водила съм десетки предавания в Германия и Австрия, Швейцария и Унгария – навсякъде се правят репетиции на живите предавания. Аз не импровизирах в нито едно интервю или коментарен текст. Всичко предварително беше добре подготвено. Друг въпрос е, че в ефир въобще не поглеждах написания текст, но не можех да си позволя лукса да правя интервю с известен писател, без да съм прочела всичките му книги.“ Разказват, че дори малките шеги и гегове, които разведряват атмосферата на живите предавания, са разписани в сценарните планове на Бригита. А тя сяда на стола на водещия, след като внимателно е премислила диалога със събеседниците, дори изненадите и възможните фалове.
Зрителят, който дълги години неизменно я вижда твърде елегантна и блестяща, облечена с много вкус, без обременителни детайли и бижута, с привлекателна визия и отлична артикулация, едва ли се досеща колко труден и трънлив е пътят до този отлично изграден телевизионен образ.
„Бригита редовно правеше артикулационни упражнения преди старта на предаването. Тя поставяше импровизацията в известни граници, но ако държеше на събеседника, му позволяваше да развие тезата си. Дори в рамките на тази лимитирана импровизация вмъкваше нещо ново и свежо, което той не очакваше от нея. В ефир тя налагаше голяма мяра във всичко“, казва проф. Любомир Стойков.
При нашите разговори Бригита добавя, че, освен артикулационните упражнения, 15 минути преди старта редовно прави гимнастика, за да може да седне раздвижена в студиото и два часа да се чувства добре. Тя оприличава телевизията на спортно състезание, в което винаги побеждават по-смелите, по-умните и в крайна сметка – по-добре подготвените.
Малцина знаят, че спортът е нейната първа любов – тя играе няколко години във волейболния отбор на ЦСКА, дори една година е в националния отбор. Спортът я научава на много неща, калява нейния характер и воля, възпитава у нея умения да се бори и преодолява трудностите. Едно от най-ценните й качества безспорно е
НЕЙНАТА КОМУНИКАТИВНОСТ
Навремето мнозина я определят като перфектен посредник, който има ефект на присъствие на екрана, умее да предразполага хората, да създава интимност и уют в предаването. На малкия екран не си служи с надута фразеология, не използва висок и натруфен език, който би отблъснал масовия зрител. В студиото не позволява прекалено голямо разстояние между себе си и събеседниците, което често убива атмосферата. През годините постоянно се опитва да надникне в човешката тайна на доброто и злото, морала и социалната справедливост. Тя е първата тв водеща, която постигна мяра в налагането на собствената си индивидуалност на малкия екран.
В студиото оставя достатъчно простор за изява на индивидуалността на своите събеседници, за представяне на техните различни гледни точки към определен проблем. В своите предавания излъчва жизненост и оптимизъм, а професионалният й рефлекс я огражда от неприятностите в личния живот, които не бива да се просмукват на екрана. Публичната й роля има собствена „телевизионна марка“, неповторим стил, културен фасон и силно изразена журналистическа адаптивност – към събеседниците, проблемите и житейските ситуации. В продължение на две десетилетия блестящата усмивка не слиза от лицето й, заедно с неизменното „вие“, чрез което постига много съкровени телевизионни диалози.
Всичко, което прави в предаванията, се пропуска през филтъра на неповторимата й индивидуалност. Всеки проблем, който разисква в студиото, се доминира от личната й журналистическа позиция. Като журналист, водещ и гражданин на това общество. Дори в последните години от живота си Бригита страшно се вълнува от неправдите, ужасяват я социалните контрасти, пирамидата от социални противоречия, които изпълват първите години на прехода.
Авторската журналистика въобще се основава на силно личностно присъствие – за да докажеш себе си, трябва да имаш не само професионални умения, но и твърд характер. Оттук пораства и телевизионната митология за нейния
АВТОРИТАРЕН ХАРАКТЕР
В Телевизията от години говорят, че тя не търпи чуждо мнение и с нея много трудно се работи. За Бригита навремето раздухват мита за нейния егоцентризъм и мегаломания, които я превръщат в диктатор, който измъчва своя екип с прекалената си взискателност.
Самата тя признава, че не обича в нейните предавания да се налага чужд вкус. Затова в продължение на 15 години работи без режисьор, само с отговорен оператор и режисьор на пулт. Идва на снимачен терен напълно готова за предаването, сама се гримира и подготвя прическата си. Винаги знае къде са границите на добрата телевизия, и затова се опира предимно на себе си.
„Сама проектирах декорите за някои от своите предавания. Например обзавеждането на „Неделника“ изцяло бе по мой проект. Аз го събрах от три различни завода. Естествено, телевизионният фолклор преувеличава нещата. Например в Телевизията всички говореха, че такъв „мъж“ като Бригита бие членовете на екипа си... Няма такова нещо. Говореше се, че Хачо Бояджиев и Кеворкян също сурово наказват екипите си... Не е вярно, но как да спреш мълвата? Целият проблем беше, че съм еднакво безкомпромисна към себе си и екипа си и не обичам посредствената работа.“
Нейната репортерка Саня Исайлова си спомня как Бригита е била посрещана за изнесените предавания в различни български градове. Още от слизането от колите на Телевизията ги посрещат с духова музика и с погачи. Пред казиното в Слънчев бряг пък ги чака шпалир от пикола, келнери, организатори, всеки с цвете в ръка. За Бригита. Обяснението на Саня за нейното магнетично въздействие: „Тя беше символ на един живот, който не бе така популярен. Тази слава я издигаше на едно по-високо стъпало, което в онези години не беше възможно за всеки.Малко се знае, че тя винаги сама си правеше грима и прическата. Беше постигнала съвършенство в професията, което почти никой не притежаваше. Колко много университети днес бълват журналисти, хиляди се пробваха пред камера. Как един човек не донесе със себе си част от това мъничко нещо, която тя имаше със себе си“, твърди Саня Исайлова. Но не мисли, че знае какво е ставало в нейната душа зад маската на железния професионалист.
Перфекционизмът на Бригита я кара да не прощава пропуските, своите или чуждите. Дразни се от незнанието и лошата подготовка, не обича хора, които не милеят за работата си. „От мен по-самокритичен човек няма. От позициите на „Пожелахте да видите“, гледайки по-ранни записи на „Обектива“, направо се срамувам от себе си... А от позициите на „Неделника“ всичко, което съм правила преди, ми изглежда като лимонада... На петата година от старта на „Неделника“ разбрах, че трябва да си ходя. Вече нямах изразни средства, не можех да измисля нищо ново. Винаги си признавам грешките – спомням си, че в десетина предавания държах с ръка масата, защото съзнавах, че нямам воля да не ръкомахам... В „Неделника“ имах няколко предавания, за които, след като прегледах записите, вдигах телефона и се извинявах на хората в провинцията “.
Бригита притежаваше много ценно качество – умееше да надмогва всяка лична неприязън, ако е в интерес на работата. Например през годините отношенията й с Кеворкян са били доста сложни, но до своя край смяташе, че именно той е журналист № 1, защото има изключителен талант за телевизия: „След него има няколко празни места, а после се подреждаме всички останали“. Имаше случаи на разменени в ефир обидни реплики между тях, но когато Кеворкян става програмен директор, Бригита всеки ден е в кабинета му, те са в непрекъснат професионален диалог. Кеворкян, който детайлно познава телевизионната работа, възлага именно на „Неделника“ да направи тотото „5 от 35“.
„Бригита беше крайно недоверчива – много държеше да изглежда добре, повече в професионален, отколкото в женски смисъл. Дори с оператора Крум Василев имаха негласната уговорка да я снима през лек филтър, за да изглежда по-добре – спомня си днес проф. Любомир Стойков. – Нейният професионализъм беше безупречен като организация, дисциплина и самоограничение. Преди снимки имаше железен режим на живот, не си позволяваше бохемски вечери, ако на следващия ден й предстоеше тежко предаване“.
Именно чувството й за самоконтрол, отличната организация и нейната самокритичност я подготвят за суперрепортажите на живите й предавания. Бригита е първият телевизионен журналист у нас, който прави толкова мащабно директно предаване като
„ТЕЛЕВИЗИОНЕН НЕДЕЛНИК“
„Неделникът“ е голям телевизионен магазин, който върви изцяло „на живо“, като се правят по няколко директни връзки от различни краища на страната. Сигурно затова Бригита смята себе си повече за репортер, отколкото за тв водещ. За нея репортажът на живо е връх в развитието на телевизията въобще: „Водещият в живото предаване за мен е преди всичко репортер. Репортерът не е стъпало към водещия, а самостоятелен творчески връх. Не можеш да бъдеш добър водещ, ако не си добър репортер. Но не от всеки репортер става добър водещ“. Бригита смята, че водещият задължително трябва да бъде и мъничко артист. И не крие, че през годините е репетирала сценично поведение, защото телевизията за нея е преди всичко арт журналистика.
„Неделникът“ й донася най-голямо удовлетворение, защото по това време не мисли за своите изразни средства, а само управлява телевизионната формула на социалните процеси.
„ТВ неделник“ беше насочен към промяна на манталитета на българина. Той и сега е жив в спомена на хората. С него пребродих цяла България, никое друго предаване не съумя да постигне толкова искрена и честна връзка с хората. При това на живо. Без бодигардове и затворени микрофони. Хората просто идваха и споделяха болките и тревогите си. Днес телевизията повече от всякога е длъжна да надникне в семейството и да види как хората се справят с кризата, как оцеляват.“
„Неделникът“ действително е връх в творческата й кариера. Той изнася на малкия екран теми и проблеми, които дълго са „на тъмно“, сврени в кьошето на общественото внимание. Самотните майки и сираците, отношенията между бащите и децата, старите и изоставени хора стават център на обществен интерес, но също – и на обществена нетърпимост.
„Неделникът“ произнася присъда над нашето равнодушие, над човешката леност, с която често подминаваме човешкото страдание. Както казва Макс Фриш в своите „Дневници“: „нашето състрадание, нашата милост – може ли смисълът им да бъде в отменянето на присъдата ни?... Помощ означава да предизвикаш промяна в духа на някакво прозрение“. Бригита наистина постига промяна в духа и милосърдието на българина. Тя прави рейдове из цялата страна и често успява да реши някои от проблемите на малките селища, защото чрез своя национален обектив усилва обществения интерес към тях. „Тези рейдове – казва Бригита – ми дадоха много повече, отколкото аз съм дала на телевизията. Аз опознах страната и народа си.“
„Неделникът“ развива темата за благотворителността. Зрителят е особено привързан към нея, защото тя му позволява да се чувства полезен, потребен на някого. Именно „Неделникът“ създава фондациите „Майчинство“, „Детето и природата“, „Граждански форум за правата на детето“.
„Неделникът“ действително става предаване за българското семейство и неговите проблеми, за българския национален характер, който се възпитава от люлката до гроба. Той създава на Бригита много голям авторитет, защото тя открива своя ниша в масовото съзнание, а голяма част от зрителите намират обичания посредник в интересуващите ги теми.
Критиката се надпреварва в похвалите: „Изоставени малки дечица, самотни майки, безпомощни старци... Сякаш телевизорът ми със своя „Телевизионен неделник“ се е превърнал в самия Моканин от Йовковия разказ. Да, всичко това са факти, и то проверени... а Бригита Чолакова олицетворява жизненото „кеворкяновско“ начало в БТ, което означава човек жилав и устойчив, революционер и конформист едновременно, в състояние винаги да започне отначало“, пише Жанина Драгостинова.
Благотворителността на „Неделника“ тласка Бригита към следващата й инициатива – селищата „SOS Киндердорф“. Те се създават в България с нейното изключително съдействие и посредничество. Тя ходи до Германия и Австрия и чрез медиите популяризира тези селища у нас. Дори написва специална книга, в която обяснява високохуманната им цел – отглеждането на чужди деца, създаването на атмосфера, много близка до семейната. Бригита дава многобройни интервюта на тази тема, пише специални статии.
До самия си край Бригита се чувства обществена фигура, на улицата я спират хора, които още помнят предаванията й и нея самата. А някога в активната си телевизионна кариера всяка почивка получава обществена значимост, тя е свързана с решаването на местен или регионален проблем. Спомня си как е успяла да извоюва гарсониера на майка с три деца, която живее във фургон. Но тази обществена значимост има своята висока цена – телевизията здраво се е вградила в личния й живот, тя определено доминира над всичко останало. Всеки голям тв журналист в професионалния си път задължително минава през
МНОГО КОМПРОМИСИ
Те са част от неговото професионално израстване. Бригита умее да се отказва от житейските удоволствия, ако това е нужно за работата: „ Телевизионната професия буквално унищожава личния живот. В продължение на 20 години в името и за благото на телевизията пренебрегвах всичко около мен. Днес животът ми щеше да е по-приятен, ако не бях сама... Но увлечена в работа, пропуснах житейски да се обезопася. След смъртта на мъжа ми дори си забраних да се влюбвам... Каква глупачка съм била!“.
Всеки телевизионен връх има своята горчива цена, защото истинските професионални постижения често изискват загърбване на другите житейски области. Явно така се запазва равновесието в човешката природа. „През годините в телевизията нищо не ми се е струвало особено мъчно. Първо, защото вярвах, че ще успея. И второ, защото никога не си жалех труда, за да успея.“ Бригита не мисли, че е имала големи творчески пропуски в занаята си, нейното професионално самочувствие докрая е на висота. Саня разказва как по време на директно излъчване от Балабановата къща в Пловдив гръмва осветлението, при което Бригита блестящо превъзмогва гафа с думите: „Токът спря, но от това аз не изглеждам по-зле. По-зле изглеждат другите, защото аз винаги изглеждам добре“. Не можеш да бъдеш сред първите в професията и да нямаш високо самочувствие.
Тя говори с горчивина за телевизионната слава, за хората, които са я превърнали в доходоносна инвестиция. Никога не е търсела среща с Тодор Живков, макар и да знае, че е негова любимка. „Така и не успях да се срещна с него – смее се Бригита, – трябваше да замина за провинцията с „Неделника“. Но този случай е показателен за постоянния й стремеж сама да се справя с проблемите си.
и години Бригита малко тъжно споделяше, че телевизията е изместила другите изкуства от нейния живот. Много й помагаше музиката – класика и джаз. Твърдеше, че я разбира и усеща. Обожаваше „Деветата симфония“ на Бетовен под диригентството на Бърнстейн, за нея тя беше своеобразно пречистване от мръсотията на живота. Години наред слушаше предимно джаз, под влияние на покойния си съпруг.Навремето беше голям поклонник на киното и театъра, но телевизията й отнема удоволствието да общува с тях както трябва. Модерната телевизия я кара да се чувства неудобно в театъра, през цялото време има усещането за нещо вехто и бутафорно. С литературата не е толкова свързана, но винаги се връща към Гьоте, той й създава настроение за размисъл. Що се отнася до
ТЕЛЕВИЗИЯТА НА ПРЕХОДА
Бригита не е много очарована: „Националната медия имаше шансове да стане вярно социално огледало, ако не побърза да стане конюнктурна. И ако не бе отсякла корена си.В наши дни мнозина на малкия екран са рожби на конюнктурата. У тях липсват елементарните професионални навици. И най-вече целта. Често гледам безцелно заснети интервюта, всичко е много хаотично, липсва професионалният хъс. Конюнктурно се тръгва към нова телевизионна цивилизация, като същевременно се прерязват традициите. Не можем да се правим на CNN, защото това е смешно. Хората веднага престават да ти вярват”
Бригита беше убедена, че телевизията не разширява кой знае колко културните хоризонти на човека, мисли за нея като за стара любов. „Тя е огледална леща, която преувеличава абсолютно всичко. Не е уличният барабанчик, който пред своите съграждани само прочита новините, телевизията е длъжна да ги коментира и обясни.“ Затова и счита, че голямата телевизионна журналистика не може да съществува в „духовна емиграция“. „Добър е само този журналист, който е „вътре“ в живота, пряко участва в неговата емоция и ритъм. Не можеш да се капсулираш далеч от хората. За известно време можеш да ги излъжеш, но после рухваш.“
Не се мислеше за звезда и тъкмо затова се чувства най-добре сред хора, които нямат нищо общо с телевизията, изкуството и културата. Твърди, че няма проблеми да влезе в каквато и да е социална среда, и често я блазни и привлича житейската мъдрост на обикновените хора. В тях вижда маята на българското.
Като истински професионалист винаги е готова за своята следваща стъпка. „Никога не съм се вземала насериозно и считам за най-голяма житейска победа силния си характер и непреклонната ми воля. Те не позволиха голямата популярност да девалвира, да олекне.
Телевизионният журналист за нея е само „посредник между това, което става в живота, и това, което казва на зрителите. Въпросът е да имаш нужните антени и чувствителност, за да можеш едновременно да вземаш и даваш. И в този смисъл телевизията е животът, такъв, какъвто е – с всичката му мръсотия и прелест“.
„Освен ярката обществена и национална ангажираност, на телевизионния журналист са необходими още професионален опит, житейска мъдрост, дарба и, не на последно място, артистичност“.
„Мисля, че в това наше десетилетие, устремени към точно определена професионална цел, сме били и по-човечни, и по-малко егоисти, най-вече изключително честни... Няма случай, в който безверието, бездействието и отчаянието да са извели някого на по-добър и щастлив път.“
За необикновената й телевизионна съдба, за трудните и щастливи мигове на екрана, за успехите и грешките, които неизменно съпътстват телевизионната журналистика, най-добрата метафора са стиховете на Гьоте: „Да, добре ни е познат / най-приемливият свят: / като кръчма с негодяи, / като сън от детски стаи, / като образ на поет, / като рядък скъп предмет, / като суета в театъра, / като пиршества на вятъра, / като грош ни е познат / този най-приемлив свят!“.
Най-приемливият свят на причудливата и шарена телевизионна действителност, която просмуква личността на големия тв журналист и оставя трайна диря в сърцето на зрителя, за да се превърне на финала в негова културна памет. Медийната памет на професионално защитената, внимателно обмислена телевизионна импровизация.
