Няма на света народ без предатели и предателство. При българите обаче то идва в повече
Няма чужди дипломатически представители, които на предателството да гледат с добро око
Дали от слугинаж на някои персони днес, няма да се срамуват утре бъдещите ни поколения?
Утвърдена практика на Министерството на външните работи бе след всяко посещение в България на чужда делегация на високо ниво и на българска в чужбина, сътрудниците на съответния отдел да обсъждат резултатите от тези международни визити и да споделят някои от по-интересните разглеждани въпроси.
Макар и да минаха много години, дълбоко в съзнанието ми остана една от тези срещи на колегите от отдел „Балкански страни“, на която завеждащият секция „Турция“ Дончо Пеев сподели някои впечатления от посещението на Тодор Живков в Турция и разговорите му с турския премиер Сюлейман Демирел. Колегата Пеев, перфектно владеещ турски език, в продължение на повече от 20 години превеждаше на българските и турски държавни ръководители. Според него тези срещи са протичали в сравнително добра приятелска атмосфера до „възродителния“ процес. Началото на срещата с Демирел през 1979 година също не прави изключение. Към нейния край обаче, според Пеев тонът на турския премиер става по-хладен и обръщайки се към Живков, заявява: „Г-н Президент, отчитаме, че 100-годишнината от възстановяването на българката държавност (не казва „освобождение“ - б. а.) е значимо събитие за България. При неговото отбелязване обаче сме свидетели на преиначаване и фалшифициране на събития от този период, с които се налага една антитурска пропагандна линия. Г-н Президент, бих искал да обърна внимание, че ако отворим и публикуваме архивите на Високата порта, документите, които те съдържат, не само ще разкрият историческата истина, но от тяхното съдържание ще се срамува българският народ.“
Тодор Живков, според Пеев твърде обигран държавник в срещите на най-високо ниво, включително и с турските ръководители, се почувствал смутен. Прави опит леко да тушира създалата се напрегната обстановка, заявявайки, че внимателно ще бъдат прегледани и преценени изявите, посветени на това събитие.
Очевидно тази остра бележка и закана на турския премиер е ясен знак, че Анкара разполага с исторически документи, свидетелстващи за мащабно предателство на българи срещу българи.
Разбира се няма на света народ без предатели и предателство. При българите обаче то идва в повече. Това се потвърждава и в изследванията на открити за ползване османски архиви от страна на български историци.
Без съмнение в условията на робството чувството за оцеляване е много силно развито. Снишаването, свръхтърпимостта, доносничеството, предателството, завистта са все способи за спасение в онази враждебна и свирепа обстановка.
Със споменаването на предателствата в нашата история далеч съм от намерението да анализирам тази крайно негативна човешка черта. По-скоро бих искал да обърна внимание на част от днешните ни политици и особено на онези подмазвачи, слагачи, подлизурковци, които са издигнали слугинажа, предателството и ревностното отстояване на чужди интереси в ранг на държавна политика. Същите тези политически примитиви и недоразумения, наводнили политическата сцена през последните три и половина десетилетия, трябва да знаят, че всичките им прояви на унизителна сервилност, на грубо пренебрегване на жизнено важни интереси на българската държава за сметка на амбициите на „големите братя“, са най-старателно документирани от техните дипломатически представители и изпращани в столиците им. Такива са утвърдените и непоклатими правила на дипломацията в световен мащаб. Наред с получената „информация“ и високопарни декларации и клетви за вярност и преданост към „големите братя“, в дипломатическите доклади се дава и оценка за нейния източник. Когато същият предава важни сведения, застрашаващи сигурността на страната му, за да угоди и омилостиви партньорите, то оценката за него не може да бъде положителна. С други думи, няма чужди дипломатически представители, които на предателството да гледат с добро око.
Разбира се предателят се използва, защото в даден момент е полезен, но реално на него се гледа с недоверие и неприязън. „Той е човек, на когото не може да се има пълно доверие. Ще го ползваме обаче докато считаме, че ни е полезен и обслужва нашите интереси.“
Не по-различно е отношението към вербуваната агентура от чуждите тайни служби, дори към тези, на които плащат. В тази връзка бих посъветвал българските политици, граждани, представители на академичната общност: За нищо на света не посягайте към пари, които ви предлагат представители на чужда държава! Те не са безкористни. И не смятайте, като сте ги взели на четири очи, че няма един ден този акт да стане обществено достояние.
След даден период и най-секретните документи се разсекретяват и стават явни. И тогава дали от унизителното лакейничество, слугинаж и предателства на някои персони Днес, няма да се срамуват Утре бъдещите ни поколения?
Автор: Доц. д-р Йордан Величков
trud.bg
