Животът на репортерката ОСАТА бе изпълнен с драматични разкрития и сензации, но никое събитие не успяваше да я завладее така, както Политика Кольо. Той беше типичният политически ветеран – с гарваново черна коса, сякаш току-що боядисана в домашни условия, и навик да отговаря на въпроси така, че никой да не разбира отговора. Любимото му място в парламента беше бюфета където нагъваше кебапчета. Но за ОСАТА той беше нещо повече. Той беше нейната муза, нейният Граал, обект на репортерско преследване.
ОСАТА не беше просто репортерка, тя беше като въплъщение на хищна влашка оса – винаги жужаща около новините, винаги нащрек за поредното изявление на Кольо.
Всъщност, мнозина шеговито твърдяха, че ако Политика Кольо отиде на Луната, ОСАТА ще бъде първият репортер, който ще му вземе интервю в скафандър. Тя го дебнеше на пресконференции, присъстваше на всяка негова реч, и дори бе започнала да научава кои ресторанти той посещава. Не че ѝ беше интересно какво яде, а защото един ден в менюто можеше да се появи изявление, достойно за заглавие. Има слухове че дори колекционира тоалетната хартия която Кольо е ползвал
Докато другите журналисти покриваха различни събития, ОСАТА беше сянка на Кольо. След него като гонче, тя се появяваше винаги на най-неочаквани места – в кафенетата, където той случайно минаваше за кафе, в парламента, където го чакаше в коридорите, дори на почивките му в провинцията, където, изненадващо, веднъж го издебна, докато той чистеше обувките си в кварталния парк. Разбира се, за ОСАТА това беше новина. „Кольо почиства политическите си грешки като калта от обувките!“ – такъв беше заглавието на статията, която написа на следващия ден.
Политика Кольо вече беше свикнал с обсесията на ОСАТА. В началото се опитваше да я избегне – сменяше входовете на събития, криеше се зад тъмни очила и маски (или поне така си мислеше). Но тя винаги намираше начин да го хване неподготвен. С времето той просто прие съдбата си – каквото и да прави, ОСАТА винаги ще е наоколо.
„Това не е работа, това е изкуство,“ говореше тя пред огледалото, докато репетираше поредния неудобен въпрос за пресконференцията на следващия ден. И наистина, нейният стил беше толкова изтънчен и целеустремен, че дори самият Кольо понякога започваше да се чуди дали не е най-важният политик в държавата – в края на краищата, щом една жена е готова да преследва всяка негова стъпка с такава страст, той явно е някакъв политически титан.
Но истината беше друга. ОСАТА не преследваше Политика Кольо, защото той беше най-важен. Тя го преследваше, защото само той беше способен да предизвика у нея истинска репортерска ярост. Той беше неин вечен „проект“ – безкрайна тема за анализи и безкрайни заглавия.
И така, историята на ОСАТА и Политика Кольо продължаваше – като неразделен дуел между оса и политик, между репортерско жило и политическа броня. В крайна сметка, кой би искал да се отърве от такова извор на новини?
Само не Кольо, разбира се.
Димитър Екатеринов
