Освободителят на Щип Ефрем Чучков – един от най-видните дейци на българското националноосвободително движение в Македония

БЪЛГАРСКА НАЦИОНАЛНА КОМИСИЯ ПО ВОЕННА ИСТОРИЯ

ЮБИЛЕЙНА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ

НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНИТЕ БОРБИ НА БЪЛГАРИТЕ ОТ МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКА ТРАКИЯ ПРЕЗ БАЛКАНСКАТА ВОЙНА (1912–1913)

по случай 110-годишнината от Балканската война и създаването на Македоно-одринското опълчение

19 септември 2022 година, София, Централен военен клуб, Зала №1

 

Освободителят на Щип Ефрем Чучков – един от най-видните дейци на българското националноосвободително движение в Македония

Доклад от Явор Чучков

За съжаление, безспорен факт е, че днес в нашата страна името на моя прадядо Ефрем Чучков – един от апостолите на българското националноосвободително движение в Македония, тъне в забрава. Тъжно е например, че нито една телевизия и изобщо нито една медия у нас не съобщи за 150-годишнината (21.ХI.2020 г.) от неговото рождение. По повод на тази годишнина единствената публикация в българските медии, която не беше по моя лична инициатива, бе публикацията на Македонския научен институт в неговия Бюлетин „Българите на Балканите и по света”.

Ефрем Чучков е бил един от ръководителите на ВМОРО/ВМРО – обикновено №2 в нейната йерархия до смъртта си през 1923 година, макар че в определен период е бил и №1 по ранг (по-точно – от 1908 година до към Балканската война, когато Тодор Александров и той превръщат формированията на ВМОРО в спомагателно звено на Българската армия). Освен това, Ефрем Чучков е бил прославеният войвода №1 на Организацията, оставил едни от най-дълбоките следи в съзнанието и паметта на българите в Македония, а след Първата световна война Александров и Чучков възстановяват Организацията.

За разлика от България обаче, той е обект на огромно внимание от страна на медиите и институциите в РСМ. В Скопие през 2017 година е издадена книга от 300 страници за Ефрем Чучков, като публикуването и разпространението й са финансирани изцяло от македонската държава. От мои роднини в Скопие узнах, че в книгата дори не се споменава, че Ефрем Чучков е българин от Македония. Показателен е и фактът, че в някои македонски периодични издания и в Интернет е поместена обемиста публикация от скопски професор, изследваща обширната кореспонденция между Ефрем Чучков и Гоце Делчев. Публикацията е също в антибългарски дух и е финансирана от македонската държава. Свидетели сме на един пълен абсурд, защото тази кореспонденция е запазена не другаде, а в България, като част от нея е дарена на българската държава от моите родители. Вместо обаче българската държава да я изследва и публикува както си му е редът, тук е идвал скопски антибългарски „учен”, който я е издирвал и проучвал дълго време и накрая я е изопачил, обобщил и представил така, както дяволът тълкува Евангелието... У нас никой не реагира, в името на евроатлантическите членства на РСМ, а и Ефрем Чучков е почти неизвестен в днешна България.

В своите публикации и речи държавниците в западната ни съседка наричат Ефрем Чучков „велик македонец” и „колос и мъченик на борбата на македонския народ за национално освобождение”. Това е провокация и гавра с името на Ефрем Чучков, който винаги е обявявал себе си за българин от Македония, борил се е за българската кауза и е бил един от лидерите на българската организация ВМОРО/ВМРО. Войводата Ефрем Чучков, водил безброй сражения срещу турските поробители и по-късно – срещу сръбските окупатори, е увековечен в някои от народните песни на македонските българи. В определени периоди е бил и учител по български език, литература и история, макар и често законспириран под чуждо име. Освен това, по време на критичните за България периоди (например през двете балкански войни) Ефрем Чучков е превръщал формированията, които е командвал, в звена, допълващи Българската армия. През Първата световна война той е бил български управител на Щип и Щипската околия, както и по време на Балканската война и Междусъюзническата война (до 25 юни 1913 година) след като Чучков с четата си освобождава Щип през октомври 1912 година.

В София една улица носи името на Ефрем Чучков, но на въпроса кой е той, при проведена анкета на случаен принцип никой от анкетираните не е могъл да отговори. И няма как да е другояче, защото у нас през последните години името на Ефрем Чучков не се съобщава по време на военните ритуали за тържествена проверка-заря, когато се почитат загиналите герои на България. Редно е този очевиден административен пропуск, датиращ от хаотичните 90 години на ХХ век, да бъде коригиран и името на Ефрем Чучков отново да бъде съобщавано по време на тези военни ритуали – така, както беше преди години.

Освен това, Ефрем Чучков многократно е заслужил да има паметник – именно тук, в столицата на България, а не в антибългарската държава РСМ. Подходящ повод за изграждането на негов паметник в София би била 100-годишнината (1.Х.2023 г.) от смъртта му. Редно е в българските учебници да бъде включен и текст с информация за революционния живот и дело на Ефрем Чучков.

Надявам се и че съвременните български изследователи ще проучат и публикуват кореспонденцията на Ефрем Чучков – включително например неговите окръжни писма от името на Централния комитет до дейците на Организацията, съдържащи инструкции за конспиративна дейност и за спазване на морал и организационна дисциплина. Както и окръжните му послания от началото на ХХ век до войводите на чети, изискващи от тях да направят подробно етническо-географско картографиране и описание на селищата в Македония и техните жители – българи, арнаути, турци, власи, цигани, гърци, торбеши, сърбомани, степента на готовност на местното българско население за борба срещу турските поробители, възможностите (пак по места) за наличие на предатели, и пр.

Въпросните писма днес са предимно във фонда на Народната библиотека, а някои – в Централния държавен архив, и са били дешифрирани от „А. Узунов” (вероятно това е деецът на Организацията Ангел Узунов, който през 50-те и 60-те години е работил в Народната библиотека), както и от Христо Узунов.

Що се отнася до кореспонденцията между Ефрем Чучков и Гоце Делчев, една част от нея се намира в ЦДА, а друга – във фонда на Народната библиотека. Възможно е обаче да има писма и във военния архив в Търново, в някои държавни регионални архиви и в частни колекции.

Роденият на 21 ноември 1870 година в Щип Ефрем Чучков е бил най-големият приятел и другар на Гоце Делчев. Двамата са изключени заедно от Военното училище в София (днешната Военна академия) заради социалистически убеждения. И както пише например Йордан Бадев, юнкерите във Военното училище Гоце Делчев, Ефрем Чучков, Борис Сарафов и Борис Дрангов организират там таен кръжок, съставен от македонски българи, който да пропагандира сред курсантите освобождението на Македония и нейното обединение с България. А в книгата си „Полковник Борис Дрангов: живот и дела” проф. Тодор Петров съобщава за нови сведения, свидетелстващи за опита на юнкерите Гоце Делчев, Ефрем Чучков, Борис Сарафов и Борис Дрангов да създадат нелегална освободителна организация, която изпреварва по време създаването на ВМОРО.

На практика, до смъртта си Гоце Делчев е имал безрезервно доверие само в Ефрем Чучков. В писмата си до желаещите да се включат в революционната дейност (например до Павел Шатев), Делчев пише: „Искаш да се присъединиш към борбата ли? Тогава отивай при Ефрем Чучков. Той, ако те одобри, ще ти даде оръжие и пари, и ще те приеме в Организацията.”

През 1894 година Гоце Делчев и Ефрем Чучков стават български учители в Щип, където създават първия активно действащ революционен комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), заедно с Даме Груев, Тодор Лазаров и Мише Развигоров.

Щипският комитет е основата на същинската нелегална мрежа на българското националноосвободително движение в Македония. Под ръководството на Гоце Делчев, Даме Груев и Ефрем Чучков Щип, наричан македонският Витлеем, се превръща в най-голямото бунтовническо огнище и в истинска революционна лаборатория. Тук се разработват и изпитват похватите за посвещаване на новите членове, изобретяват се конспиративни начини за кореспонденция, създава се мрежа от бомболеярници, куриери, водачи и органи за връзка и се натрупва ценен опит, който по-късно ще се приложи навсякъде в Македония.

През следващите години Ефрем Чучков, известен като „дясната ръка на Гоце Делчев”, участва в основаването на множество други нелегални революционни комитети в Македония, а на 12-ти април 1898 година повежда първата чета на Организацията, в качеството си на пръв войвода на практически създадения от Гоце Делчев и Ефрем Чучков Четнически институт на ВМОРО. В края на ХIХ век и в началото на ХХ век понякога пребивава в София, където (в хотел „Батенберг”) пред Чучков и неговото „разпятие от кама и револвер” полагат клетва доброволците от територията на днешна България, желаещи да посветят живота си на каузата за извоюване на свободата на Македония. В този период Гоце Делчев и Ефрем Чучков са били основните двигатели на революционната дейност на Организацията. В кореспонденцията помежду си двамата не споменават нито веднъж понятието „централен комитет”, тъй като по това време Централният комитет на ТМОРО/ВМОРО не е играел особено голяма практическа роля.

От изключително важно значение, извън агитационните му и бойни акции като войвода на чета във вътрешността на Македония, са били и дейностите, координирани и извършвани от Ефрем Чучков за организиране, подготовка, окомплектоване, инструктиране и изпращане на четите от различните погранични пунктове на ВМОРО – най-вече от главния разпределителен център Кюстендил, но също и от други пунктове, включително например Лъджене (сега квартал на Велинград) и понякога от Дупница (иначе, Чучков формално се е водел примерно „началник на Кюстендилския пограничен пункт” само за съвсем кратък период през 1902 година). Ръководел е и тайните канали за снабдяване на четите с оръжие от България. Тази денонощна координационна и организаторска работа на Чучков тогава е била направлявана предимно по писмен път от Гоце Делчев в качеството му на (фактически) първи ръководител на Организацията и неин основен задграничен представител в София, а след Първата световна война – от Тодор Александров. Най-голям е бил финансовият проблем. Нужно е било да се пести всяка стотинка и от кореспонденцията му например с Гоце Делчев проличава, че живеещият в постоянни лишения Ефрем Чучков е следял бдително за злоупотреби от страна на дейци на Организацията, като е отделял особено внимание и на недисциплинираността и авантюризма на някои от войводите.

Ефрем Чучков е бил известен и със своята безкомпромисна принципност. Така например, когато новоизпечените македонисти и бивши българи Кръсте Мисирков, Стефан Дедов и Диаманди Мишайков отишли при него, за да го молят за подкрепа, той им се е присмивал и подигравал, а след като те започнали да му досаждат, ги е изгонил и заплашил.

Както свидетелства съвременникът му Христо Попкоцев – деец на Организацията, когато Ефрем Чучков завършва педагогическото си образование с отличие, Българската Екзархия му отпуска стипендия, за да учи в духовна семинария и академия в Русия, с условието след това да стане владика. Чучков благодари за това предложение, но отказва, позовавайки се на стиха на Каравелов от 1872 година: „Свободата не ще Екзарх, иска Караджата!”.

Идеалът на Ефрем Чучков, предаван от поколение на поколение, е бил: постигане на свобода и социална справедливост за Македония и опазване на българщината чрез неотстъпчива борба срещу турските поробители и срещу по-сетнешната сръбска окупация и пропаганда. Освен това: култивиране на непоносимост към чуждопоклонничеството и безродничеството и запазване на богатството на българския език чрез всеобщо зачитане, изучаване и популяризиране на неговите македонски и други народни диалекти.

Чужд на всякакво парадиране и помпозност, на използването на гръмки фрази и клишета и на каквито и да било стремежи за романтизиране или героизиране на революционната борба, Ефрем Чучков е действал неотклонно за пробуждане на българския народ в Македония след духовните опустошения, причинени от петвековното робство.

Относно революционната борба в Македония и Илинденско-Преображенското въстание, Симеон Евтимов пише:

„Така действуваха нашите светци през въстанието и след потушаването му. И Даме, и Пере, и Чучков, и Кляшев, и Тодор, и всички водачи останаха сред това отчаяно население, сред тази изложена на студ и мизерия маса, за да вливат балсам в пресните й рани. И почнаха отново да я организират...”

Заради авторитета си на пръв и прославен войвода, водил безброй сражения, Ефрем Чучков е бил уважаван в огромна степен както от дейците на ВМОРО (т.нар. централисти), така и от дейците на ВМОК (Върховния македоно-одрински комитет със седалище в София, съществувал до 1905 година – т.нар. върховисти). Показателен в това отношение е например цитираният в спомените на Борис Сарафов проект, представен от солунските и други дейци на Организацията след извършените от турците масови арести през януари 1901 година в Солун, за създаването на един тричленен подвижен Централен комитет, който да се състои от ръководителя на ВМОРО Гоце Делчев, председателя на ВМОК Борис Сарафов и видния деец на ВМОРО Ефрем Чучков в качеството му на мост между централистите и върховистите.

През януари 1905 година, на Първия редовен конгрес на Скопския революционен окръг, председателят на конгреса Ефрем Чучков е избран за член на ръководството на Скопския революционен окръг заедно с Даме Груев, Атанас Димитров – Бабата и Кръстьо Катранкьов – Българията. През 1907 година Ефрем Чучков е избран за началник на Скопския революционен окръг (заедно с Тодор Александров), а на Кюстендилския конгрес на ВМОРО (март 1908 година) – за редовен член на Централния комитет на Организацията (заедно с Павел Христов и Петко Пенчев).

Освен Скопски окръжен войвода и Щипски околийски войвода, Ефрем Чучков е бил войвода и в Малешевско, Кочанско, Царевоселско (днешния гр. Делчево), Кратовско, Мелнишко, Неврокопско, Струмишко, Светиниколско и др.

Турските власти са обявявали Ефрем Чучков за най-страшния български комита. Понякога конни и жандармерийски табури са обкръжавали цели градове (включително Щип) и села в Македония, за да заловят или убият Ефрем Чучков и неговите четници.

Някои офицери от тогавашното турско военно разузнаване са окачествявали Ефрем Чучков като „един от най-големите врагове на Империята”. Един от тези офицери – Галиб Вардар, пише в спомените си следното: „Едно име караше по онова време всички ни да губим и ума, и дума от страх. Това име бе Ефрем Чучков – най-издирваният от нашата полиция и аскер български комита в Македония – енергичен, с червендалесто лице и бръснати мустаци. Наричахме го „Огън Ефрем”.” А местното население го е наричало „хвърковатият и неуловимият бачо Ефрем”.

Христо Попкоцев пише за Чучков: „Той сновеше по селата и паланките на своето царство ту с чета, ту без чета, ту предрешен като просяк или кюмюрджия, ту като учител под чуждото име Симеон, ту като селянин и подушен от турците, всекога навреме и сръчно е успевал да им се изплъзне от ръцете...”. И добавя (имайки предвид периода 1912-1913 г.): „Благодарение на него Щип остана цяла година български!”.

Ефрем Чучков лансира и издига Тодор Александров, който е бил четник в четите на Ефрем Чучков и Мише Развигоров и се превръща с подкрепата на Чучков в „Дипломатът на Организацията”. Още през 1905 година Даме Груев и Ефрем Чучков отбелязват, че Александров се е справил много добре с поставената му задача да подготви таен канал за преминаването на четата на Чучков от източната част на Вардарска Македония в югозападна Македония. През 1911 година Тодор Александров е избран по писмен път за член на Централния комитет именно по предложение на по-темпераментния Ефрем Чучков, който тогава решава постепенно да му отстъпи функцията си на фактически първи ръководител на Организацията, вземайки под внимание дипломатическия такт на Александров и възможната стойност на поддържаните от него контакти с българските управляващи среди.

Малко известен факт е, че три години преди смъртта си, през декември 1920 година Ефрем Чучков е учредил в София надпартийната организация „Илинден”, обединяваща старите и заслужили македоно-одрински революционни дейци и съществувала до 1947 година.

Ще разкажа за един важен епизод от неговата дейност, за който са писали и проф. Димитър Гоцев и проф. Тодор Петров. През 1908 година, в качеството си на член на Централния комитет, началник на Скопския революционен окръг и фактически ръководител на ВМОРО, Ефрем Чучков успява да спаси по-голямата част от оръжието на Организацията и да организира неговото укриване.

След Младотурския преврат (1908 година) и обещанията на младотурците за реформи в Османската империя по време на „Хюриета”, сближилият се с новата власт в Цариград Яне Сандански и неговата „радикално-реформистка” фракция се опитват да повлияят на четите на Организацията да повярват на младотурците и да им предадат оръжието си. Ефрем Чучков обаче нарича въпросните обещания „фарс, целящ задържането на Македония под турско робство”, и успява, подкрепян от Тодор Александров, да накара четите от Скопския и Битолския революционни окръзи да не предадат оръжието си и да го укрият в специални складове и в домовете си, за да могат да продължат борбата срещу поробителя. Войводите получили нареждане да не напускат своите райони и да поддържат борческия дух на населението, оръжията на четите е трябвало да бъдат почиствани и поддържани в изправност, а архивата на Организацията – да бъде скрита в тайници.

На 29 юли 1908 година Ефрем Чучков с четата си влязъл „легално” и на кон в Щип, посрещнат възторжено от цялото население на града. Празнично облечените граждани отрано изпълнили улиците и с викове „Ура!” и „Да живее свободата!” обсипвали легендарния войвода и неговите четници с цветя, като дори се опитвали да целуват ръцете на Ефрем Чучков. Въпреки че младотурските власти направили всичко възможно, за да ознаменуват събитието с тържества и банкети и за влизането на Чучков в Щип даже били построили празнично украсена триумфална арка, Ефрем Чучков продължил да се отнася към „демократизацията” на Османската империя с пълно недоверие и успял, чрез специално решение и окръжно послание на Централния комитет, да забрани и да не допусне разпускането на повечето чети на Организацията.

В бр. 27 на софийския вестник „Независима Македония” от 1923 година откриваме следното сведение за Ефрем Чучков:

„Турските властници го наричаха „Мюфетиш бей, или Баш Мюфетиш”. През медения период на Хуриета, акробатите на младотурската организация, когато изказваха пожелание да се срещнат с Чучков, отправяха чрез [свои] познати писмени покани или телеграми с титула „Чучков бей, комиталарън баш мюфетиши”, т.е. главен инспектор на комитите. Особено галантен в това отношение спрямо Чучков беше председателят на младотурския комитет в Скопие Васфи бей, полковник от Генералния щаб на армията.”

Подозренията и очакванията на Чучков, че обещанията на младотурския режим за даване на автономия и права на българското население на Македония ще се окажат измама, се оправдали изцяло. Една година след „реформите” управляващите младотурци възобновили терора над българите в Македония и извършването на масови арести и убийства. Оглавяваното от Ефрем Чучков (а по-късно – от неговия по-млад съгражданин и съратник Тодор Александров) „умерено-консервативно” ядро на Организацията възстановява нелегалната мрежа на ВМОРО и подновява въоръжената борба.

И една любопитна история (описана от Никола Гайгуров, от Христо Куслев и по-късно от д-р Христо Тасев), която е показателна за свойствената му дързост. През част от 1899 и от 1900 година Ефрем Чучков е бил главен учител и организатор на нелегалната революционна дейност в Мелник (тогава Мелник е бил околийски център, а е имал и важно стратегическо значение и местоположение). Преди това той се е бил снабдил с удостоверение за самоличност на името на „Симеон Михайлов от Велес”. Като пристигнал в Мелник, разчитайки на подкупността на турските държавни служители, Ефрем Чучков отишъл да се представи на местния полицейски началник, сложил демонстративно на бюрото му една златна турска лира и му казал: „Всеки месец ще ти давам по толкова, ако ме уведомиш, когато един ден получиш известие от твоите шефове, че ме издирват”. Полицейският началник се съгласил и действително всеки месец получавал по една лира. Когато след осем месеца дошло известие, че Симеон Михайлов се издирва, той му съобщил и „Симеон” напуснал града. (Всъщност, един от нелегалните псевдоними на Ефрем Чучков е бил „Симеон”. От другите му псевдоними са ми известни „Чучето”, „Осман Бегович” и „Асан Бегович”.)

По време на Балканската война, през октомври 1912 година, с четата си, вече наброяваща няколкостотин души поради включването и на местни доброволци, Ефрем Чучков освобождава от османското робство Кочани, Щип и Щипската област, пленявайки стотици турски войници. Тогава той отправя писмена молба към българските управляващи да изпратят там поне малко българска редовна войска като подкрепление, за да не бъде окупирана областта от сърбите. Докато чака отговор от българските управници, знаейки че сръбската армия се придвижва към Щип, той установява там импровизирана форма на българска власт и решава да приложи заблуда, като праща свои хора до Царството, за да донесат триста български войнишки шинела. С тях Чучков „облича” триста щипяни, и когато сърбите наближават Щипската котловина, за да я окупират, те спират настъплението си, защото от околните възвишения с биноклите си виждат в града хора, чието облекло наподобява униформите на българската армия.

За да подсили тази измама, Ефрем Чучков изпраща писмено „уведомление” до сърбите, че в Щип са влезли български редовни военни подразделения и е установена българска военна комендатура. Чучков обаче, естествено, не разполага с никакъв български печат, а трябва по някакъв начин да „официализира” уведомлението си. Затова той нагорещява сребърна петолевна българска монета, с която притиска хартията върху подписа си. Така в писмото му до сръбското командване се появява мъгляво подобие на печат, което свършва работа.

Всичко това забавя за известно време сърбите, но не би могло да ги откаже да окупират Вардарска Македония, а пък е и очевидно, че българското правителство е имало някакви тайни договорености с тях – договорености, които са били до голяма степен предателски спрямо македонските българи. Ефрем Чучков тогава не знае това. Той не знае и че властниците в София умишлено са излъгали българския народ, че ще водят война за освобождението на македонските българи, а всъщност ламтят да завладеят Солун и Цариград-Константинопол (градове, които практически никога не са били част от българската държава).

Истината лъсва, когато Ефрем Чучков най-после получава отговор на писмото си. В този свой отговор безумните български управници му пишат, че няма да му изпратят като подкрепление нито един войник, а вместо това той „да изпрати хората си на Чаталджа”, за да завладяват Цариград...

Интересен е също следният епизод от дейността на Ефрем Чучков през Първата световна война, описан и от проф. Димитър Минчев. На 28 ноември 1915 година Ефрем Чучков, в качеството си на щипски околийски управител (назначен от българските власти и за председател на Окръжната постоянна комисия в Щип), отправя запитване до щаба на Действащата армия дали да мобилизира и да изпраща в Допълняющия македонски полк българите от Македония, които са на възраст от 25 до 48 години и са избягали от сръбската армия или по друга причина не са включени до този момент в българската армия, а имат горещо желание да сторят това.

Писменият отговор на командира на 11-а пехотна македонска дивизия полковник Кръстю Златарев гласи, че ако бъдат повикани всички категории, за които пише в телеграмата си Ефрем Чучков, „би се събрала цяла армия от хора, която дивизията не ще може да приеме”.

Тази преписка показва, че са налице още огромен брой българи в Македония, които са вътрешно убедени, че трябва да служат в българската армия, но показва и че българското военно и политическо ръководство не е осигурило необходимите материални ресурси за създаването на още едно съединение, съставено от българи от Македония.

По-късно, след поредната съкрушителна национална катастрофа като следствие от Първата световна война, Тодор Александров и Ефрем Чучков възстановяват Организацията, която, след етническото прочистване на Одринска Тракия, вече носи името ВМРО. Макар и да са отминали младежките му години, Чучков отказва предложения му в София чиновнически пост в Държавната комисия за бежанците и продължава пътя на нелегалната борба в планините на окупирана Македония, превърната в Южна Сърбия.

Не са тайна някои несъгласия на Ефрем Чучков с Тодор Александров заради редица несъгласувани или направо самоволни решения и начинания на Тодор Александров, част от които за съжаление са допринесли за първите две национални катастрофи на България и за феодализирането на ВМРО. По молба на мнозинството от войводите на Организацията, в началото на 1920 година за кратко време Ефрем Чучков дори оглавява недоволството и вътрешната опозиция във ВМРО срещу Тодор Александров заради авторитарните му методи и започнатите от него терористични политически убийства, заплашващи да доведат до разрушаване на възстановените структури, както и заради тясното му обвързване с режима на Александър Цанков.

В името на общата цел – единни действия за извоюване свободата на македонските българи и постигане на успех в борбата срещу сръбската пропаганда в Македония, Чучков обаче надмогва огорчението си и решава отново да заложи огромния си авторитет за утвърждаването на Тодор Александров като върховен ръководител, въпреки ширещото се брожение срещу него. Двамата лидери на Организацията продължават своето тясно взаимодействие и заседават най-често в „тяхната си база”, както самите те са наричали къщата на Георги Даскалов в село Покровник, Горноджумайско. А сръбското военно разузнаване получава множество съобщения, макар и постфактум, за съвместни обходи на Александров и Чучков в източна Вардарска Македония заедно с революционни чети.[1]

Наред с обиколките си за укрепване на нелегалната мрежа в окупирана Македония, в периода 1919 – 1923 г. Ефрем Чучков за пореден път действа и в пограничните пунктове (предимно в основния разпределителен център – Кюстендил) като координатор, организатор и инструктор на четите, влизащи от България в Македония. Бойните му акции срещу многочислени подразделения на редовната сръбска армия обаче са неминуемо обречени. В крайна сметка, четата на Ефрем Чучков е разбита и почти унищожена след поредица от неравни битки (само през 1922 година той води 7 сражения със сръбски военни части в Малешевско и Кочанско). Тежко болен вследствие на получените рани и несгодите на живота в периодите на нелегалност, Ефрем Чучков умира в София на 1 октомври 1923 година.

В заключение бих могъл да отбележа, че бидейки революционер-практик, отдаден на нелегалната дейност и известен с пословичната си скромност, Ефрем Чучков е странял от политиката, от партиите, от „партизанските” борби и от „светлината на прожекторите”. В спомените си, съвременниците му са го наричали „колос на революционното дело” и „най-действеният труженик на Организацията”. Един български мъченик, отдал над 30 години от общо 52-годишния си живот на святата кауза за освобождение на Македония.

Запомнил съм следния негов завет: винаги люто да мразим и да проклинаме притворството и безскрупулността на Западните сили, които чрез Берлинския конгрес са обрекли българите в Македония на продължаване на робството и на произтичащи от това адски мъки и страдания – опожарени села и градове, десетки хиляди избити мъже и изнасилени жени, безправие и поругано човешко достойнство.

Във вестник „Независима Македония” (бр. 27, София, 1923 г.), Ефрем Чучков е охарактеризиран така:

„Въпреки че се бе издигнал до най-високото стъпало в организационните редове, той не престана да бъде крайно скромен, без да вдига шум около себе си, без да се поддава на суетни ласкателства. Чучков не измени на себе си. Прекалената му скромност омаловажаваше дори положението, което заемаше в Организацията. Но той умееше да владее себе си и когато се касаеше за чисто организационни работи, говореше с авторитета на истински началник. Строг пазител на дисциплината, голям почитател на организационните наредби, той не позволяваше да се проявяват волности откъдето и да идваха те... Смел с непоколебима воля във всички начинания, предан на каузата, на която посвети целия си живот, непрекъснато Чучков беше в услуга на народните интереси.”

 

Ползвани източници

 

ЦДА, фонд 1938К, опис 2, архивна единица 56, листове 1, 1а, 2, 3, 3а, 4, 5, 5а, 6, 6а, 7, 8, 8а, 9, 9а, 10, 10а, 11, 12, 12а, 13, 13а, 14, 15а, 16, 16а, 17, 18, 18а, 19, 20, 21, 21а, 22, 23, 23а, 24, 24а, 25, 27, 28, 29, 30, 30а, 31, 31а, 32, 34, 34а, 35, 36, 36а, 37, 38, 38а, 39, 40, 40а, 41, 41а, 42, 42а, 43, 43а, 44, 44а, 45, 45а, 46, 46а, 47, 47а, 48, 49, 49а, 50, 51, 51а, 52, 52а, 53.

ЦДА, фонд 1938К, оп. 2, а.е. 4, л. 24.

ЦДА, фонд 1938К, оп. 2, а.е. 60, л. 1, 1а.

ЦДА, фонд 1938К, оп. 1, а.е. 19а, л. 3, 18.

ЦДА, фонд 1938К, оп. 1, а.е. 22, л. 6.

ЦДА, фонд 232, оп. 1, а.е. 56, л. 24–53.

ЦДА, фонд 1932К, оп. 1, а.е. 71а, л. 1, 2, 2а, 7, 8, 9, 9а, 10, 11, 12, 13, 14.

ЦДА, фонд 1932К, оп. 1, а.е. 130, л. 29.

ЦДА, фонд 1932К, оп. 2, а.е. 229, л. 1.

ЦДА, фонд 1932К, оп. 4, а.е. 66, л. 28.

ЦДА, фонд 1949, оп. 1, а.е. 25, л. 8–9.

ЦДА, фонд 396К, оп. 2, а.е. 2, л. 24–25.

ЦДА, фонд 2111К, оп. 1, а.е. 19, л. 1–2.

ЦДА, фонд 176К, оп. 2, а.е. 112, л. 14–15.

ЦДА, фонд 246К, оп. 1, а.е. 323, л. 12–14.

ЦДА, фонд 246К, оп. 1, а.е. 346, л. 61–62.

ЦДА, фонд 135К, оп. 5, 1 л.

ЦВА, фонд 40, оп. 1, а.е. 76, л. 87.

ЦВА, фонд 317, оп. 7, а.е. 289, л. 214.

ЦВА, фонд 22, оп. 3, а.е. 227, л. 217–219.

НА–БАН, фонд 36К, оп. 1, а.е. 1019, л. 242–243.

РИМ–Благоевград, инв. № 8.3.3/510.

НБКМ–БИА, фонд 239, а.е. II Д, л. 868, 869, 877, 880, 881, 882, 883.

НБКМ–БИА, фонд 583, оп. 2, а.е. 1, л. 1–2, 7–9, 9а, 11–12, 13, 13а, 14, 14а.

НБКМ–БИА, фонд 583, оп. 2, а.е. 4, л. 234.

НБКМ–БИА, фонд 583, оп. 2, а.е. 6, л. 48, 78, 78а, 83, 99, 100, 103, 114, 125, 139, 140, 141, 142, 211, 211а.

НБКМ–БИА, фонд 840, а.е. 1, л. 1–11, 12–30.

НБКМ–БИА, фонд 840, а.е. 40, л. 14–16.

НБКМ–БИА, фонд 840, а.е. 41, л. 1–6, 7–9, 10–13, 14–17, 18–22, 23–26, 27–30.

НБКМ–БИА, фонд 23, а.е. 3, л. 192–193.

НБКМ–БИА, фонд 589 (фондообразувател Христо Коцев/Попкоцев), 1 инв. оп., „Семейна книга на Хр. Коцев и потомството му” (Варна 1920... 1931).

Попкоцев, Христо. Последният от първите. Публикувано във в. „Независима Македония”, бр. 26, София, 5.Х.1923 г.

Михайлов, Панчо (под псевдонима Владо Владимиров). „На Ефрем Чучков” и „В памет на великана Ефрем Чучков, който в сладък вечен сън съзре безсмъртието на родната си страна”. Публикувани във в. „Независима Македония”, бр. 26, София, 5.Х.1923 г.

Михайлов, Панчо. В страната на сълзите. София, 1924, с. 44–55.

Михайлов, Иван. Спомени, том I: Младини. Изд. в Италия, Stabilimento Tipografico „Pliniana” – Selci Umbro, 1958, с. 64, 68–69, 156–157.

Михайлов, Иван. Спомени, том II: Освободителна борба (1919–1924 г.). Louvain, Belgium, A. Rosseels Printing Co., 1965, с. 6, 25, 80, 94, 96, 97, 150–153, 351, 355, 703, 714, 726.

Михайлов, Иван. Спомени, том III. Louvain, Belgium, A. Rosseels Printing Co., 1967, с. 69–71, 271, 279, 423, 607, 677.

Михайлов, Иван. Спомени, том IV. Western Newspaper Publishing Co., Indianapolis, U.S.A., 1973, с. 42, 283, 861.

Михайлов, Иван. В.М.Р.О. Изд. в Брюксел, Белгия, 1978, с. 58, 77.

Гоце Делчев. Писма и други материали (издирил и подготвил за печат Дино Кьосев, отг. редактор Воин Божинов). Институт за история при Българската академия на науките, Издателство на БАН, София, 1967, с. 47, 91, 94, 95, 118, 120, 126–127, 130, 131, 132, 148–151, 167–168, 170, 171, 204, 214, 286, 290, 291, 292, 325.

Гоце Делчев. Спомени, документи, материали (отг. редактор Христо Христов). Институт за история при Българската академия на науките, Издателство „Наука и изкуство”, София, 1978, с. 71, 78, 106, 139, 237, 239, 242, 305, 321, 332–333.

Нонева, Здравка. Неизвестни писма на Гоце Делчев. Сп. „Векове”, Изд. Българско историческо дружество, София, 1978, кн. 4, с. 11–16.

Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония (1912–1915 г.). Издателство на БАН, София, 1981, с. 21, 22, 23, 94.

Автобиография на Тодор Александров (под псевдонима Миле Христов), публикувана във в. „Македония”, №865, 31 август 1929 г., с. 2.

Спомени на Тодор Александров за Първия редовен конгрес на Скопския революционен окръг (1905 г.), публикувани в сп. „Сборник Илинден”, кн. 4, София, 1925, с. 5–12.

Александров, Тодор. Първият редовен окръжен конгрес на Скопския революционен окръг (1905 г.). Спомени, публикувани в: Борбите в Македония и Одринско (1878–1912 г.). Спомени (съставителство, редакция и бележки Константин Пандев и Здравка Нонева), Издателство „Български писател”, София, 1981, с. 661, 662, 665–666.

Битката за Тодор Александров в Р. Македония, в. „Македония“, бр. 32, София, 9 септември 1998 г.

Тодор Александров. Се за Македониjа. Документи (1919–1924). Избор, предговор и редакциjа Зоран Тодоровски, Скопjе, 2005, с. 461–467, 553.

Иванов, Славе. Тодор Александров и македонското освободително движение, Виена, 1924, с. 19, 20, 21.

Непубликувани документи за дейността на Тодор Александров и ВМОРО 1910–1919 г. (под съставителството на Кръстю Гергинов и Цочо В. Билярски), сп. Военно-исторически сборник (ВИС), кн. 2, София, 1987, с. 189–191.

Тодор Александров. Непубликувани спомени, документи и материали (подготвил за печат Цочо В. Билярски). Издателство „Синева”, София, 2002, с. 39.

Гергинов, Кръстю, Цочо В. Билярски. Из архивното наследство на Тодор Александров, сп. „Известия на държавните архиви”, кн. 60, София, 1990, с. 210–212.

Минчев, Димитър. Участието на населението от Македония в българската армия през Първата световна война (1914–1918 г.). Издателство на Министерството на отбраната, София, 1994, с. 84, 129, 143.

Петров, Тодор. Въоръжената борба на ВМОРО в Македония и Одринско (1904–1912 г.). Военно издателство, София, 1991, с. 35–36.

Петров, Тодор. Нелегалната армия на ВМОРО в Македония и Одринско (1899–1908 г.). Военно издателство, София, 2002, с. 21–22.

Петров, Тодор. Полковник Борис Дрангов. Изд. от Българското сдружение на родовете от Македония, София, 2013, с. 8–9, 13.

Абазов, Славчо Славчов. Войводата Славчо Абазов. Издателство „Ауто прес”, София, 2011, с. 35, 36, 40, 60, 73–74, 113, 200.

Ацев, Петър. Спомени (съставителство, предговор и бележки Александър Пелтеков). Издателство „Алфаграф”, София, 2011, с. 159–169, 171–172, 174, 176, 184, 186–187, 188, 190, 193, 201, 228, 256, 265.

Шапкарев, Климент. Спомени и мисли за Гоце Делчев. Пловдив, 1934, с. 5, 6, 10.

Зографов, Никола. Строежа на живота. Принос към историята на революционна Македония. София, 1927, с. 54, 78, 87–88.

Завоев, Петър. Писма от Македония (пътни бележки, наблюдения и впечатления) 1908–1916 г. София, 1916, с. 55, 56.

Завоев, Петър. Град Щип. Министерство на народното просвещение, София, 1943, с. 56, 114, 127, 128.

Евтимов, Симеон. Македонците и политическите борби в България. Изд. Съюзът на македонските младежки културно-просветни организации в България, София, 1926, с. 74.

Пърличев, Кирил. Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912–1915 г.). Издателство „Ал. Паскалев и С-ие”, София, 1917, с. 8, 33.

36 години във ВМРО. Спомени на Кирил Пърличев (съставител и редактор Кирил Пърличев-внук). Издателство „ВЕДА-МЖ”, София, 1999, с. 92, 95, 411, 451, 311, 503, 504.

Пърличев, Кирил (внук). Кюстендилският конгрес на ВМРО (1908 г.). Издателство „ВЕДА-МЖ”, София, 2001, с. 16, 18, 25, 28, 33–36, 45, 121, 154–159, 179, 183, 184.

Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония, том II. Изд. Илинденската организация, София, 1943, с. 362, 486, 506, 551, 562.

Спомени на Борис Сарафов (записани от Любомир Милетич през януари 1905 г.), публикувани в: Борбите в Македония и Одринско (1878–1912 г.). Спомени (съставителство, редакция и бележки Константин Пандев и Здравка Нонева). Издателство „Български писател”, София, 1981, с. 225.

Палешутски, Костадин. Македонският въпрос в буржоазна Югославия (1918–1941 г.). Издателство на БАН, София, 1983, с. 118, 123.

Палешутски, Костадин. Македонското освободително движение след Първата световна война (1918–1924 г.). Издателство на БАН, София, 1993, с. 112, 113, 117.

Архив на Христо Матов. Документален сборник (съставител Цочо В. Билярски, под редакцията на Панто Колев). Главно управление на архивите при Министерския съвет, София, 2004, с. 86, 104, 148, 280, 291.

Христо Матов за своята революционна дейност. Лични бележки, публикувани в: Борбите в Македония и Одринско (1878–1912 г.). Спомени (съставителство, редакция и бележки Константин Пандев и Здравка Нонева). Издателство „Български писател”, София, 1981, с. 735, 740, 825.

Матов, Милан. Най-комитата разказва. Изд. Културно-благотворителна фондация „Братя Миладинови”, София, 2002, с. 126, 159.

Даме Груев: живот и дело. Сборник, част I и част II (предговор, съставителство и бележки Цочо В. Билярски). Издателство „Анико”, София, 2006, с. 206–207, 222, 708, 709, 710, 711, 715.

Станков, Тодор (Ст. Т.). Създаване четнишкия институт. Публикувано в сп. „Илюстрация Илинден”, година 1, кн. 1, София, април 1927, с. 5, 16.

Спомени на Владимир Карамфилов за просветното дело и революционните борби в гр. Прилеп (съставители Борис Й. Николов, Владимир Вл. Овчаров). Издателство „Звезди”, София, 2005, с. 66, 87–89, 126.

Дневник на Евтим Спространов, том I, 1901–1907 г. (редактор и предговор Александър Гребенаров, съставители Александър Гребенаров, Милкана Бошнакова-Велева, Георги Царев). Изд. Македонският научен институт, София, 1994, с. 12, 44, 69, 94, 203, 215, 257, 425.

Троцкий, Лев. Перед историческим рубежом. Балканы и Балканская война (VI том собрания сочинений Льва Троцкого, 1926). Новое издание: AHO “Новый Прометей”, Санкт-Петербург, 2011, с. 170.

Архивите говорят. Четите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация: Дневник и снимки на четите на ВМОРО, преминали през Кюстендилския пункт 1903–1908 г. (подготвили за печат Ива Бурилкова, Цочо В. Билярски, Николай Христов, Ангел Джонев). Главно управление на архивите при Министерския съвет, София, 2003, с. 9, 10, 21, 24, 50, 73, 82.

Архивите говорят. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893–1919 г.): Документи на централните ръководни органи. Сборник, том I, част 1 (под съставителството на Цочо В. Билярски и Ива Бурилкова). Държавна агенция „Архиви”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 2007, с. 206, 256, 599–600, 608.

Архивите говорят. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893–1919 г.): Документи на централните ръководни органи. Сборник, том I, част 2 (под съставителството на Цочо В. Билярски и Ива Бурилкова). Държавна агенция „Архиви”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 2007, с. 858, 910, 911, 1122.

Протокол на Първия редовен революционен конгрес в Скопски окръг, открит на 2 януарий 1905 година (съобщава Боян Мирчев), публикуван в сп. „Илюстрация Илинден”, година 5, кн. 4 (44), София, март 1933, с. 11–13.

Енциклопедия България, том 7. Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, София, 1997, с.441.

Енциклопедичен речник „Кюстендил А–Я”. Издателство на БАН, София, 1988, с. 704.

Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893–1934 г.). Биографично-библиографски справочник. Издателство „Звезди”, София, 2001, с. 189, 81, 152, 176, 179, 195.

Николов, Борис Й. ВМОРО: псевдоними и шифри (1893–1934 г.). Издателство „Звезди“, София, 1999, с. 87, 105.

Куманов, Милен. Македония: Кратък исторически справочник (редактор Костадин Палешутски). Издателство „Тина прес”, София, 1993, с. 274, 106, 136, 263.

Пелтеков, Александър. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. Издателство „Орбел”, София, 2014, с. 529.

Македония. История и политическа съдба, том II (1912–1941 г.). Под редакцията на Петър Петров. Колектив. Издателство „Знание”, София, 1998, с. 14, 15, 16, 96, 102.

Добринов, Дечо. Последният цар на планините. Биографичен очерк за Тодор Александров (1881–1924 г.). Издателство „Македония”, София, 1992, с. 12–13, 19–20, 30, 31, 34, 35.

Гаджев, Иван. Иван Михайлов – отвъд легендите. Том I. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2007, с. 59.

Освободителното движение в Македония и Одринско. Спомени и материали (фототипно издание). Издателство „Наука и изкуство”, София, 1983, том I, с. XLIX; том II, с. L.

Алманах на българските национални движения след 1878 г. Институт по история при БАН, Академично издателство „Марин Дринов”, София, 2005, с. 375.

Дървингов, Петър. История на Македоно-одринското опълчение, том I. София, 1919, с. 12, 20, 575, 584, 589, 594, 598, 601.

Дървингов, Петър. Избрани произведения. Военно издателство, София, 1988, с. 138–140.

Славов, Слави. Кюстендилският конгрес на ВМОРО и неговото място в историята на Македоно-одринското революционно движение. Публ. в: Конгреси и програмни документи след 1878 година за историята и културата на българските земи под чужда власт. Сборник доклади от международната научна конференция (Кюстендил, 14–15 декември 2007 г.). Изд. Институт по история при БАН и Регионален исторически музей – Кюстендил. София, 2008: с. 51, 58.

Записки от разговори на Явор Чучков с инж. Иван Чучков и с д-р Спиридон Чучков, ръкопис.

Гоцев, Славе. Национално-революционни борби в Малешево и Пиянец (1860–1912 г.). Издателство на Отечествения фронт, София, 1988, с. 168, 236.

Лалков, Милчо. ВМОРО и балканските държави (1893–1918 г.). Публ. в: Сборник „100 години Вътрешна македоно-одринска революционна организация”. Изд. Македонският научен институт, Издателство на БАН, София, 1994, с. 95.

Митев, Йоно. Четническото движение по време на Балканската война (1912–1913 г.). Публ. в: Първи конгрес на Българското историческо дружество. Сборник, том I. Издателство на БАН, София, 1972, с. 600.

Протест (от 27.XII.1917 г.) на македонските българи против мнението на Холандско-скандинавския комитет, организирал международната социалистическа конференция в Стокхолм, по балканските въпроси. Публ. в: Македония. Сборник от документи и материали. Колектив, Българска академия на науките: Институт за история, Институт за български език. Издателство на БАН, София, 1978, с. 605.

Спомени на Христо Куслев (съобщава Любомир Милетич), публикувани в: Материали за историята на македонското освободително движение, кн. 7 (Движението отсам Вардара и борбата с върховистите). Изд. Македонският научен институт, София, 1927, с. 105–106.

Спомени на Сава Михайлов (съобщава Любомир Милетич), публикувани в: Материали за историята на македонското освободително движение, кн. 7 (Движението отсам Вардара и борбата с върховистите). Изд. Македонският научен институт, София, 1927, с. 91–92.

Митев, Денчо. Кюстендилското благотворително братство „Св. Св. Кирил и Методий” (1920–1923). Публ. в: Конгреси и програмни документи след 1878 година за историята и културата на българските земи под чужда власт. Сборник доклади от международната научна конференция (Кюстендил, 14–15 декември 2007 г.). Изд. Институт по история при БАН и Регионален исторически музей – Кюстендил. София, 2008, с. 178, 179.

Апостолов, Александар. Злетовска област, географско-историски осврт. Скопjе, 1974, с. 420.

Мартулков, Алексо. Моето учество во револуционерните борби на Македониjа. Скопjе, 1954, с. 257.

Лельова, Росица. Отношенията между местните екзархийски органи в Македония и ВМОРО в края на XIX – първото десетилетие на XX век. Изд. Институт за исторически изследвания при БАН, сп. „Исторически преглед”, година 70, кн. 3–4, София, 2014, с. 80, 81.

Тасев, Христо. Учителите в Македония и ВМОРО. Публ. в: Сборник „100 години Вътрешна македоно-одринска революционна организация”. Изд. Македонският научен институт, Издателство на БАН, София, 1994, с. 130.

Шишманов, Димитър. Зад Високата порта: Освободителното движение в Македония и Одринско, глава „Чети и атентати”. Пак там: глава „Балканската война”. Издателство „Наука и изкуство”, София, 1994. Текстът е публикуван и от Електронната библиотека по архивистика и документалистика с научен ръководител Андриана Нейкова, София, 2011.

Пандев, Константин. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско (1878–1903). Издателство „Наука и изкуство”, София, 1979.

Ципушев, Коце. 19 години в сръбските затвори. Спомени. София, 1943, с. 12, 22.

Феноменът Дрангов. Спомени за полковник Борис Дрангов. Сборник (съставител Красимир Узунов). Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 1997, с. 25.

Bozeva-Abazi, Katrin. The Shaping of Bulgarian and Serbian National Identities, 1800s-1900s. Thesis (PhD Dissertation), Department of History, McGill University, Montreal, 2003, p. 189.

Настев, Христо. Винишката афера. Публ. в сп. „Илюстрация Илинден”, година 11, кн. 9, София, 1939, с. 5–7.

Бошнакова, Милкана. Яворов и Македония. Издателство „Изток – Запад”, София, 2014, с. 265.

Василев, Григор. Един живот в писма, том II (под съставителството на Цочо В. Билярски). Издателство „Синева”, София, 2000, с. 25–26.

Спомени на Гьорчо Петров (съобщава Любомир Милетич). Изд. Македонският научен институт, София, 1927, с. 120, 149.

Революционната дейност в Кумановско. Спомени на Кръстю Лазаров (записани от Боян Сп. Мирчев през 1933 г.). Електронно издание: Библиотека Струмски, София, 2015, с. 49.

Доклад от 28.11.1907 г. на Андрей Тошев до министъра на външните работи и изповеданията Димитър Станчов по македонския въпрос (публикуван от Петър Свирачев и Дарина Илиева, с уводни бележки от Цочо В. Билярски). Сп. „Известия на държавните архиви”, кн. 64, София, 1992, раздел II.Д.

Писмо от 15 юли 1905 г. от Скопския революционен окръжен комитет, подписано от Даме Груев и Ефрем Чучков, до Солунския революционен окръг за определянето на датата и необходимите пълномощия за свикването на Първия общ Рилски конгрес на ВМОРО. Публикувано в: Даме Груев. Спомени, кореспонденция (предговор, съставителство и бележки Цочо В. Билярски). Издателство „Парнас-96”, София, 1999, с. 255–256.

Революционната дейност в Битолския окръг. Спомени на Георги Попхристов. Електронно издание: Библиотека Струмски, София, 2014, с. 178, 196.

Гайгуров, Никола. Спомени (ръкопис, с. 19). Държавен архив Благоевград, фонд 355К, оп. 1, а.е. 9, л. 19.

Спомени на Иван Анастасов – Гърчето (съобщава Любомир Милетич), публикувани в: Материали за историята на македонското освободително движение, кн. 7 (Движението отсам Вардара и борбата с върховистите). Изд. Македонският научен институт, София, 1927, с. 138–139.

БЗНС, Александър Стамболийски и ВМРО. Непознатата война (съставителство, предговор и бележки Цочо В. Билярски). Издателство „Анико”, София, 2009, с. 165.

Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи (1878–1944 г.), том 4. Изд. Македонският научен институт, Институтът по история при БАН. Издателство на БАН, София, 2003, с. 101.

Македония в пламъци. Спомени на Андон Кьосето, Анастас Лозанчев, Григор Попев, Аргир Манасиев, Христо Пасхов, Мите Хаджимишев, Кръстю Лазаров, Екатерина Паница (съставители Ива Бурилкова, Цочо В. Билярски). Издателство „Синева”, София, 2003, с. 184.

Узунов, Ангел. Спомени (предговор и редакциjа Зоран Тодоровски). Скопjе, 2014, с. 216.

В. „Брегалница” (юбилеен брой, посветен на 25-годишнината от създаването на Щипското благотворително братство в София), София, 30 декември 1923 г., с. 2, 7, 8.

В. „Целокупна България”, бр. 743, Скопие, 1943, с. 6.

В. „Независима Македония”, бр. 27, София, 1923, с. 3, 4.

В. „Независима Македония”, бр. 28, София, 1923.

В. „Македония”, бр. 2231, София, 1934.

В. „Свобода или смърт”, бр. 145, София, 1934, с. 16.

В. „Родина”, година 2, бр. 501, Скопие, 27 декември 1917 г., с. 1–2.

В. „Борба”, бр. 9, Кюстендил, 5 юни 1919 г.

В. „Пауталия”, бр. 67, Кюстендил, 27 август 1933 г.

В. „Политика”, бр. 5102, Белград, 9 юли 1922 г.

В. „Реч”, бр. 224, София, 19 март 1908 г., с. 2.

Сп. „Илюстрация Илинден”, година 1, кн. 3, София, юли 1927, с. 2.

Сп. „Илюстрация Илинден”, година 2, кн. 4 (14), София, март 1929, с. 13, 14.

Сп. „Илюстрация Илинден”, година 4, кн. 1 (31), София, януари 1931, с. 6.

Сп. „Илюстрация Илинден”, година 4, кн. 9 (39), София, май 1932, с. 3–4.

Сп. „Илюстрация Илинден”, година 4, кн. 10 (40), София, 1932, с. 3.

Сп. „Илюстрация Илинден”, година 7, кн. 4–5 (64–65), София, 1935, с. 24.

Сп. „Илюстрация Илинден”, година 12, кн. 7 (117), София, септември 1940, с. 5, 6, 7.

Сп. „Македонски преглед”, година 13, кн. 4, София, 1943, с. 139.

 

Допълнителна информация

Явор Чучков е завършил английска филология. През 80-те години е работил в Научноизследователския институт по общо образование и в Съюза на българските писатели. След 1991 година е работил в Министерството на културата (завеждащ международната дейност на министерството), в екипа на вицепрезидента на България Блага Димитрова и в Червения кръст. Завършил е квалификационен курс по журналистика в Би Би Си, Лондон. Бил е председател на Съюза на журналистите в България „Подкрепа” (1994-1996 г.), редовен член на Международната федерация на журналистите (IFJ).

След специализация по международно хуманитарно право в чужбина, е водил като лектор десетки курсове и семинари по международно хуманитарно право. Под негова редакция и съставителство са издадени редица сборници и наръчници в тази област (включително за офицерския състав на Българската армия). Има публикации на хуманитарноправни и културологични теми, както и преводи. Бил е дългогодишен член на Европейската експертна група за правна помощ (по въпроси на хуманитарното право) при Международното червенокръстко движение. Заслужил деятел на Българския Червен кръст. Носител е и на почетни отличия на Международния Червен кръст.