По-страшното е, че свикваме с провала. Че го приемаме за нещо нормално, нещо естествено. Че не ни пука

Една от особеностите на характера ми е, че обичам да посещавам музеи. Смятам, че познаването на миналото е важен ключ към разбирането на настоящето.

Бил съм в над 200 музея в 53 държави. Никъде не съм видял толкова овехтели и запуснати музеи като българските. 

Мразовита есен. Влизам в къща-музей на прочут български възрожденец. На вратата ме посреща музейната уредничка, с присвити от студа рамене. Трепери в елечето си от агнешка кожа. Жената е много любезна, разказва ми за къщата, за историята, за семейството на великия българин. Но атмосферата е изключително неуютна – вътре няма отопление. На един от прозорците – увяхнало мушкато е провесило мъртвите си измръзнали клончета. По стените е избила влага. Има мухъл. Овехтелите черги на пода миришат на мокро куче. Перденцата са проядени от молци. 

Нарочно не казвам коя е къщата-музей, защото всички къщи-музеи в България изглеждат по този начин. Навсякъде е неприветливо, овехтяло, студено, подтискащо. Как ще вдъхновим децата си с такива жалки музеи? Как ще им вдъхнем интерес към миналото, към великите ни предци?

Няколко седмици по-късно влизам в музея на Васил Левски в Ловеч. 

Сградата някога може би е била представителна, сега просто е вехта и неподдържана. Вътре, разбира се, няма отопление. Единствен посетител съм. Зад някакви витрини студени луминисцентни лампи осветяват документи и факсимилета от писма на Апостола и великите българи от революционните комитети. По стените – някакви грозни стенописи от 80-те години на миналия век. Лъха на тежък соц.

В този музей се пази сабята на Левски. Стои самотно зад витринка, като забравена, ненужна вещ. 

Побеснях. Това е Васил Левски бе, хора! Това е Апостола! Такова отношение ли заслужава най-великият българин?

Как ще оцелеем като нация, когато хранилищата на паметта ни изглеждат по тоя безобразен начин?

Вероятно има много обяснения за тая катастрофа. Сега ще почнем да разсъждаваме за държавата, за общините, за министерствата и какво ли не. И всичко тия обяснения вероятно ще бъдат верни. 

Но по-страшното е, че свикваме с провала. Че го приемаме за нещо нормално, нещо естествено. Че не ни пука.

Иво Сиромахов