Поколението, което изкуственият интелект може да остави без бъдеще

Най-неприятното е, че технологичната промяна може да изпревари институциите, създадени да подготвят хората за нея

Има нещо, което би трябвало да тревожи обществата далеч повече от гнева на днешните младежи: причините, поради които този гняв може да се превърне в трайно състояние на цяло поколение.

Ако днес ви изглеждат агресивни, нетърпеливи, презрителни към авторитетите и готови да излязат на улицата заради всяка несправедливост, опитайте се да си представите същите тези хора след пет или десет години. Само че вече не като ученици, студенти и бунтари с повече енергия, отколкото житейски опит, а като възрастни, които са открили, че обещаното бъдеще може би изобщо не е предвидено за много от тях. Защото към обичайните конфликти между поколенията се задава нов, много по-дълбок проблем. Името му е изкуствен интелект. Революцията вече започна. Въпросът е кой ще плати социалната ѝ цена.

Когато входът към пазара на труда изчезне

Досега технологичните революции унищожаваха професии, но същевременно създаваха нови. Преходът не беше безболезнен, ала съществуваше едно сравнително устойчиво обществено очакване: младият човек учи, придобива умения, започва от ниско стъпало, натрупва опит и постепенно се изкачва.

Тъкмо тази последователност може да се окаже под заплаха.

Изкуственият интелект не се ограничава до автоматизацията на физическия труд или до замяната на повтарящи се административни операции. Той навлиза в самото сърце на дейностите, които доскоро изискваха образование, специализирани знания и години професионално усъвършенстване.

Началните позиции в програмирането, графичния дизайн, създаването на рекламно съдържание, превода, редактирането на текстове, обработката на изображения и текст техническата поддръжка, въвеждането и анализа на данни, счетоводните услуги и редица административни дейности вече са подложени на натиск от автоматизацията.

Това не означава, че всички тези професии ще изчезнат. Нито че изкуственият интелект непременно ще доведе до обща безработица. Но означава, че работодателят все по-често ще може да възложи на един опитен специалист работа, за която доскоро би наел няколко начинаещи служители.

И тук се крие същинският проблем.

Един млад програмист не започва кариерата си като архитект на сложни системи. Първо пише сравнително елементарен код. Един млад дизайнер не започва с визуалната идентичност на световна корпорация. Първо изработва банери, рекламни визии и графични материали. Младият юрист подготвя документи, младият журналист обработва информация, младият финансист въвежда и проверява данни.

Тъкмо тези задачи са професионалните стъпала, върху които се изграждат уменията на следващото поколение специалисти.

А какво става, когато ИИ започне да върши значителна част от тях по-бързо, по-евтино и без почивка?
Възниква парадокс, който бизнесът може да забележи твърде късно: ако премахнем началните позиции, защото младите нямат достатъчно опит, откъде ще дойдат опитните специалисти утре?

Дипломата няма да бъде спасителен пояс

В продължение на десетилетия образованието беше представяно като най-надеждната инвестиция в личното бъдеще. Учи, специализирай се, овладей професия – и обществото ще намери място за теб.

Тази формула никога не е била универсална гаранция, но днес губи част от убедителността си.

Младият човек може да завърши университет, да владее чужди езици, да познава съвременните технологии и да бъде достатъчно амбициозен. И въпреки това да се окаже в ситуация, в която работодателите търсят опит, който той няма откъде да придобие, или умения, които след няколко години вече няма да бъдат толкова търсени.

Най-неприятното е, че технологичната промяна може да изпревари институциите, създадени да подготвят хората за нея. Университетите ще продължат да издават дипломи, образователните системи ще продължат да следват учебни планове, а политиците ще произнасят речи за иновациите. Междувременно част от младите ще откриват, че пътят от образованието към самостоятелния живот е станал по-тесен.

И тук не става дума само за пари.

Работата е повече от източник на доходи. Тя дава структура на ежедневието, чувство за принадлежност, обществено признание и усещане, че човек има място в света. Когато това място липсва, особено в началото на зрелостта, последиците могат да бъдат много по-дълбоки от размера на банковата сметка.

Ако към професионалната несигурност се прибавят недостъпните жилища, високите разходи за живот, социалните неравенства и постоянното сравнение с чуждия успех в социалните мрежи, получаваме среда, в която разочарованието лесно може да се превърне в озлобление.

Не при всички. Не неизбежно. Но в мащаб, който едно отговорно общество не би трябвало да подценява.

От дигиталния гняв до политическия взрив

Днешните млади хора израстват в среда, в която мобилизацията е почти мигновена. Недоволството се разпространява за часове, локалният конфликт придобива национален мащаб, а отделният човек открива хиляди съмишленици, преди още да е разбрал напълно причините за собствения си гняв.

Франция е показателен пример за общество с традиция на улични протести, силна протестна култура и готовност на младите да оспорват решенията на властта. Гърция и Сърбия също са такива актуални примери. Сега си представете какво би станало, ако към подобна обществена среда се добави масово усещане за професионална излишност.

Млади хора, които са чували цял живот, че трябва да бъдат образовани, гъвкави, предприемчиви и дигитално грамотни, могат да се окажат изправени пред икономика, в която именно дигиталните умения, на които са заложили, вече не гарантират достъп до работа.

Те няма непременно да намразят изкуствения интелект. Много от тях ще го използват по-добре от своите родители. Но могат да намразят системата, която е превърнала технологичния напредък в обещание за общо благоденствие, без да им осигури реалистичен път към него.

А гневът има една особеност: той невинаги търси правилния виновник. Понякога се насочва срещу работодателите. Друг път – срещу правителството, богатите, възрастните или самата идея за авторитет. Може да бъде овладян и канализиран в политическа промяна. Но може и да се превърне в гориво за крайни движения, конспиративни обяснения и лидери, които предлагат лесни отговори на трудни въпроси. 

Най-опасният момент настъпва, когато едно поколение престане да вярва, че има какво да губи.

Обществото още не е започнало сериозния разговор

Технологичните компании ще продължат да усъвършенстват продуктите си. Икономическата логика ще подтиква бизнеса да намалява разходите. Държавите ще се състезават за инвестиции, производителност и технологично предимство.

Всичко това е разбираемо. Но къде в тази надпревара е мястото на младия човек, който тепърва трябва да започне живота си?

Ако изкуственият интелект позволява на компаниите да произвеждат повече с по-малко служители, ползите от тази производителност трябва да намерят път и към обществото. В противен случай може да се окажем в абсурдна ситуация: икономиката става все по-ефективна, технологиите – все по-мощни, корпоративните печалби – все по-внушителни, а значителна част от младите хора се чувстват все по-ненужни.

Това е политически въпрос, а не просто технологичен.

Необходимо е още сега да се обсъждат поне няколко посоки на действие: образователни програми, които се променят достатъчно бързо; стимули за работодателите да наемат и обучават начинаещи специалисти; нови модели за професионално чиракуване; социална защита при технологични сътресения; по-справедливо разпределение на ползите от автоматизацията.

Не по-малко важно е да се преосмисли самото понятие за професионален успех. Ако обществото продължава да внушава, че стойността на човека се измерва единствено чрез неговата пазарна полезност, то рискува да произведе огромно количество хора, които се чувстват обезценени не просто като работници, а като личности.

Технологията не може да реши този проблем. Тя може да го задълбочи или да помогне за преодоляването му. Решението зависи от институциите, бизнеса и политическата воля.

Преди гневът да се превърне в съдба

Има нещо дълбоко несправедливо в перспективата едно поколение да бъде обвинявано в мързел, агресивност и липса на уважение, ако същевременно му отнемаме реалните възможности да изгради самостоятелен живот.

Разбира се, младите хора не са невинни по дефиниция. Нито всяка тяхна проява на гняв е оправдана, нито всяко поколенческо недоволство е предвестник на катастрофа. Но зрелостта на едно общество се измерва не само с готовността му да санкционира неприемливото поведение. Тя се измерва и със способността му да разпознава условията, които го правят по-вероятно.

Днес гледаме на изкуствения интелект предимно през призмата на възможностите: по-висока производителност, по-бързи услуги, нови лекарства, по-достъпно знание. И с основание. Но всяка голяма технологична промяна пренарежда не само икономиката, а и обществените отношения.

Въпросът не е дали трябва да спрем прогреса. Това е невъзможно и нежелателно. Въпросът е дали ще успеем да изградим общество, в което технологичният напредък не превръща част от младите в излишен разход.

Защото днешният начинаещ програмист, дизайнер, преводач или счетоводител утре може да бъде безработен специалист. А след него идва следващото поколение, което ще трябва да започне отнякъде – ако все още има откъде.

И когато тези млади хора излязат на улицата, политиците вероятно отново ще говорят за реда, родителите – за възпитанието, работодателите – за липсата на квалификация, а коментаторите – за упадъка на ценностите.

Може би някои от тях ще бъдат прави. Но ще пропуснат най-важния въпрос: какво бъдеще сме оставили на хората, от които очакваме да бъдат негови отговорни граждани?

Това не е предупреждение, че изкуственият интелект непременно ще предизвика социален взрив. То е предупреждение, че технологична революция с огромни икономически последици не може да бъде оставена единствено на пазарната логика с надеждата, че обществото някак ще се приспособи.

Някой трябва да започне да мисли сериозно по този въпрос още сега – преди безпокойството да се превърне в безнадеждност, а безнадеждността да намери своите политически водачи.

Защото изкуственият интелект може да отнеме на младите хора част от работата им. Но ако не внимаваме, можем да им отнемем и вярата, че имат бъдеще. А едно поколение, което не вижда място за себе си в утрешния ден, рано или късно ще поиска сметка от онези, които са му обещавали, че този ден принадлежи и на него.

Автор: Стефан МИНЧЕВ

https://www.flagman.bg/