Краят на годината и началото на следващата са време за равносметка, гласи клишето. Тази равносметка обаче се натресе сама – нетърсена и неискана, защото констатира единствено крайно нелицеприятен регрес спрямо предните не нови години, а нови десетилетия. Пожар в навечерието на Нова година напомни за скотското всекидневие на огромна група граждани – най-уязвимите, които не са в състояние да се грижат за себе си. И няма и кой друг да се грижи за тях. Те гният нейде, по възможност скрити, така че да не ни напомнят с присъствието си как всички ние, и държавата в частност, предпочитаме да се правим, че ги няма, вместо поне да се опитаме да им осигурим базово достойнство.
На 31 декември горя пожар в областния психодиспансер в София и белодробната болница, които се помещават в близост. Понеже за разлика от други случаи – напоследък у нас пожарите в лечебните заведения се превръщат в традиция – жертви нямаше, премиерът Бойко Борисов обобщи ситутацията: "Прекрасно се справиха пожарникарите, няма жертви. Имаме много добри професионалисти, затова всяка година им вдигаме заплатите с по 10%". Точно така – държавата отдавна е спряла да се интересува от причините за пожарите, които бушуват във всяка една сфера, камо ли да опитва да я реформира така, че условия за пожари да няма. Борисов се интересува единствено от бързото и ефективно гасене и
налива пари, ресурси и енергия само в потушаването на вече пламнали пожари,
а не в предотвратяването им. Вероятно на всички нас това ни изнася, иначе не бихме го преглъщали толкова години.
Областният психодиспансер в София е същият, който точно преди година най-накрая беше забелязан от всички ни, след като психиатър пусна във "Фейсбук" шокиращи снимки от условията вътре, които навеждаха на мисълта, че в крайна сметка е най-добре това място да изгори до основи. Борисов също се трогна, поиска анализ от министерството на здравеопазването, а министър Кирил Ананиев обобщи, че над половината от психиатричните болници, диспансери и отделения по други болници са в критично състояние и ще са нужни скромните 10 млн. лв. за ремонти. Психодиспансерът, конкретно, е в такова състояние, че е по-добре да му се търси нова сграда.
Година по-късно се оказа, че 10-те милиона са намалели до 3 "за подобряване на сградния фонд", т.нар. център за психично здраве в София си е на същото място, макар и поизгорял. Междувременно – през март 2019 г., горя друг психодиспансер – в Пловдив, и уби трима от пациентите, а случаят беше класически – скитници с параноидна шизофрения, държани под ключ и пушили в стаята.
Клошарството е естествената съдба на хора с тежки психиатрични заболявания.
Защото след като родителите им си отидат или просто не издържат, единственото място за подобни болни е улицата – държавата и обществото не осигуряват почти никаква грижа. Освен отвреме навреме въдворяване в лудницата.
Благодарение на новогодишните фойерверки на Сточна гара в София окаяното положение на психиатричните грижи и пациенти получи своя миг внимание, колкото да стане ясно, че разрухата е пълна и отчайваща. Това е паралелен свят, толкова ужасяващ и труден за възприемане, че е естествено да предпочитаме да се правим, че го няма. Държавната психиатрична болница в Раднево, която приема 300-400 от най-тежките случаи в страната, част от които въдворени, защото са опасни за околните и себе си, няма пари нито за охрана, нито дори за ограда и така е от цели 20 години. Резултатът: "От лекари и сестри се очаква да изпълняват и охранителни функции. Част от критиките към нас са заради невъзможността да задържаме опасни пациенти. Много често идват полицаи, които водят здрав физически пациент и идва една санитарка, която трябва да го поеме от полицаите и да го доведе до съответното отделение. И в тази ситуация идва група от 7-8 пациенти, които го придружават заедно със санитарката. Те осигуряват конвоирането на пациенти от портал до отделение", обясни пред Би Ти Ви д-р Иван Добринов, шеф на отделение в болницата. "Случвало се е да влизат хора с въздушни пушки, които стрелят по двора. Глутници кучета няколко пъти нападаха пациенти в двора, така че тези инциденти са всекидневие", допълни Добринов. Почти като филм, нали - от тия, които получават награди? Само че е реалност.
У нас има 12 психиатрични болници, 12 центъра за психично здраве – бившите диспансери, и 22 отделения в многопрофилни болници. Психиатричните болници са сред малкото у нас, които не са търговски дружества и получават издръжка от държавата, толкова мизерна, че всекидневно ражда сюжети за киното, а също и огромен интерес от страна на международните
правозащитни организации за предотвратяване на наказанията и изтезанията.
Диспансерите и отделенията в болниците пък са подвластни на Търговския закон, получават пари за преминал болен, което води до отказ за прием на тежко болните, които се озовават или на улицата, или в ужасяващите държавни психиатрии, дори и да не са за там.
Това, което най-остро липсва обаче, е свързващата грижа и рехабилитацията – дневни центрове и защитени жилища. Идеята, включително и според нормативната уредба, е пациентите да бъдат изолирани в психиатрии за кратко и само докато трае острият период на болестта. Всичко отвъд това се смята за лишаване от свобода. След изписването си те трябва да посещават дневни центрове за психосоциална рехабилитация, в които като цяло да прекарват деня си, така че да са в максимална степен част от общността. Там с пациентите се занимават социални работници и психолози, провежда се арт терапия, болните общуват помежду си, социалните им помагат във всеки аспект на бита, включително да ги подсещат да се къпят, да си пият лекарствата и да посещават психиатъра си. Част от болните дори могат да работят – по малко и неспециализиран труд, но достатъчно за целите за рехабилитацията. Защитените жилища пък осигуряват дом на болните без близки.
Само че у нас има 5-6 подобни центъра – нито държавата ги финансира, камо ли насърчава появата им, нито общинските съвети дават съгласие за изграждането им, нито пък съседите – за поява на защитено жилище. Да не говорим за заплатите на социалните работници, които едва надскачат минималната, срещу което от тях се очаква да полагат тежък и изпепеляващ труд, или за мотивацията и възнагражденията на психиатрите – специалност, която в близките няколко години просто ще изчезне. Затова и повечето хора с тежки диагнози
редуват улицата с психиатрията, докато накрая не изгорят в някоя стая с решетки на прозорците.
Така стоят нещата от десетилетия, защото и на обществото, и на държавата им е най-удобно просто да запушат нос, когато прескачат на улицата някой вмирисан нещастник. И ще са нужни десетилетия, за да се осигури поне малко достойнство и на болните, и на тези, които се грижат за тях.
Министерството на здравеопазването е заръчало на специалисти в психиатрията да изработят Стратегия са психично здраве до 2030 г., т.е. концепция за цялостна реформа в сектора. Тя е факт, предадена е в МЗ и се очаква отговорът на държавата. Той е лесно предвидим, за съжаление.
Янина Здравкова е дългогодишен журналист в сферата на здравеопазването и социалната политика.
https://www.dnevnik.bg/
