Как си представяте вампирите? Като Влад Цепеш в образа на Дракула от холивудските филми? С огромни кучешки зъби, остри закривени нокти и стичаща се по брадичката му топла човешка кръв? Или като прилеп-вампир, всеки мах на чиито черни ципести крила носи дъх на мърша? Спомнете си, че има и далеч по-невинно изглеждащи вампири. Паякът, който изсмуква кръвта и плътта на жертвата си и оставя от нея само крехка разпадаща се обвивка, също е вампир. Комарът, тая нищожна гадинка, която превръща нощите ни в ад, също е вампир – и как още! При това граф Дракула е един – а комарите са милиарди и всяка година броят им расте! Появяват се все по-рано през пролетта и изчезват – или дори не изчезват напълно – все по-късно в началните месеци на зимата. Ако измерим колко трилиони тонове кръв са изпили комарите откакто свят светува, граф Дракула ще ни се стори веган! Поуката от казаното дотук е, че колкото по-дребен, незабележим и нищожен е вампирът, толкова по-опасен е, когато популацията му се размножи свръх мяра.
Какво означава думата „вампир“? Буквално „хапещ“. В повечето български диалекти началният звук „х“ изобщо не съществува, а в слова като „ухапвам“, той често се заменя с „в“ – “ увапвам“. Но сега няма да ви занимавам с лингвистика. А с битовизъм.
реклама ЕТАРГЕТ
В петък, 12 август, около 10 ч. преди пладне, се запътих към Врачанската Регионална ( някога Областна, а още по-някога Окръжна ) Библиотека, за да върна една книга и да взема други няколко – разрешеният от правилника брой.
Бях единственият посетител в Заемната. От гишетата подаваха носове две лелички, които си приличаха като близначки. На пръв поглед видът им ми се стори миролюбив. Прецених възрастта им като „над 40, но под 50“ – разбира се, бяха по-млади от мен, но от тях вееше нещо старешко, скучно, мумифицирано. Пристъпих към едната близначка, подадох книгата и се извиних, че прекалено дълго съм я задържала. Домът ми съдържа мебелировката и дрехите на два дома – поел е цялата покъщнина на жилището на покойната ми дъщеря – и вече трудно намирам каквото и да било сред безбройните дребни предмети и вързопи – неща без никаква стойност за външния човек, но за мен безценни. Не се заех да обяснявам всичко това, то не интересува никого, освен мен – просто се извиних и зачаках да „отметнат“ книгата като върната.
Междувременно втората близначка надникна в „казуса“ и с потресно възмущение впи оченца в мен. Трябвало е да върна книгата през февруари, а вече сме август, как съм си позволила да я забавя половин година! Ясно ли ми е какви злини, какви неуредици съм причинила с това забавяне? Това е подигравка с правилника, подигравка с институцията!
Към възмутените викове на посестримата си се присъедини и първата близначка.
Отвърнах, че откакто Библотеката е придобила тази книга с шумерски текстове в своя фонд, аз съм единственият й читател – вижда се по залепения на вътрешната страна на корицата картон. Че ми е била нужна за моите занимания като историк. Че и без това в Библиотеката влизат все по-малък брой читатели и не е редно да бъдат отблъсквани с подобни скандали. Че съм допуснала нередност, но тя все пак не чак толкова непоправима . Предложих да платя глоба, но се оказа, че Библиотеката не предвижда глоба за такива архипрестъпници като мен. Наказанието за тях трябва да бъде много по-жестоко – линч!
Двете харпии все повече се разяряваха. Това, че съм историк и автор, че съм подарила свои книги на тази Библиотека, че съм работила някога в нея, допълнително ги разлюти. Те не искаха глоба, не искаха пари нито за институцията, нито дори за собствения си джоб – те искаха да се карат, да крещят, да ме унижават, да ме смажат. Сега им бе паднало! Ако бях наркотрафикант или сериен убиец, ако се хранех с живи пеленачета, сигурно щяха да проявят повече уважение и милост към мен. Казах им да се обадят на 112, за да ме отведат полицаите под стража с белезници – моето престъпление явно надхвърляше човешките измерения. Няколко пъти извиках „Стига!“, но то им подейства като червен плащ на бик.
Накрая ударих с все сила по плота и заявих, че отивам при директорката им, която познавам. Те, ухилени, че са ме извадили от кожата ми, ме пратиха по дяволите.
Директорката, логично, бе в отпуск – ето защо близначките се показаха такива куражлийки. В една от стаите, в които се разполага Общинският отдел „Култура“, открих Г. – стара приятелка – и я замолих: „Сестро, слез с мен в Заемната на Библиотеката, защото две гарги ме изкълваха без остатък“. Г. дойде с мен и „гаргите“, внезапно спаружени, й представиха доста по-различна версия на конфликта – с подлизурски, смирен тон. Не зная дали Г. им е някаква началничка, но тя все пак би била свидетел, ако скандалът продължеше в нейно присъствие. Г. няма нужното образование за работа в „Културата“, вече е пенсионерка, но я викат още в службата – да помага, а всъщност да изпълнява основни функции – защото не се страхува от работа, не я мързи, познава много хора и неща, въвежда порядък и е позитивен усмихнат човек. Новите едноклетъчни, които блеят в тия служби, не могат да й сипят вода на малкото пръстче, въпреки дипломите си за висше образование – напълно девалвирани. Кариерата на Г. е показателна за равнището и съпоставката на културните институти – от вчера и днес.
С типичната си тактика, почерпана от многогодишно дребно чиновничество, Г. завърши миротворческата си мисия с препоръката, че „тия момичета са малко изнервени, но иначе са прекрасни“. „Изнервени“ от какво? От наплив на читатели – хиляди-маса-народ? Във Враца, през август?
Поисках книгите, за които бях дошла. От последвалите обяснения разбрах, че „прекрасните момичета“ нямат и най-бледа представа от заглавия на книги и имена на автори. Те бяха представителки на повсеместната категория нечетящи, които мразят книгите и хората, които ги пишат. Ненавиждат дори азбуката. Просто се бяха набутали с връзки зад първото попаднало им „гише“ – дребни служителчета, анонимен лумпенаж, който бяга от тежкия труд. Библиотеката им дава възможност да се карат на читателите, да изливат озлоблението си от живота, да изпитват някакво ефимерно „чувство на превъзходство“. Да оставят „отпечатък“, да излязат от безвремието, от аморфността, от анонимността.
Колко такива жалки енергийни вампири се нароиха в нашенските земи? Откакто посредствеността безразделно владее България, те се превърнаха в 90 процента от населението.
Излязох от Библиотеката с тежко сърце – опустошена. Имах чувството, че съм изнасилена и поругана от банда диваци. Всъщност именно това енергийно, духовно изнасилване и отвратителният спомен за него – е целта и триумфът на тия безименни същества. Никога не бих могла да запомня физиономиите им, дори да ги видя сто пъти. Но противната случка ще помня винаги – нея да!
Реваншът, вендетата, могъществото на посредствеността!
Крачех вяло към дома и си спомнях моменти от моята статия „България трябва да изживее жесток катарзис“, която включих като безнадеждан епилог в новата си книга „Еньов геран. Песове. Агонията на България в две драми“. В нея пиша:
„Най-страшното, което се случи с българския народ през 33-те години криминокрация, е, че той стана пародия на своите властници – пожела да заприлича на мутрите, опростачи се, оскотя. Възприе тяхната „ценностна система“ – краде, пиянства, ругае, безчинства. Кажете колко пъти сте били псувани от мърляви шофьори, само заради това, че сте били пътници в карания от тях автобус? Колко пъти са ви лъгали доставчици? Колко пъти са ви обругавали продавачи в магазините? Колко пъти сте били унижавани от дребни чиновничета, когато сте се нареждали на дълга опашка да си платите сметките? Безброй, безброй пъти. Българинът озверя и озлобя, но озверя и озлобя на дребно“- и така нататък.
Този ураган от дива простащина, от безпаметно пиянство на грубостта – към всеки и всичко – е наш български патент. В псувните отдавна сме задминали сърбите, а и техните псувни са по-кротки, няма я тая кръвнишка злоба. Не оставят такива белези. Двайсет години прекарах в емиграция в чужбина и се кълна, че там е невъзможно пътник да бъде бит от озверял шофьор ( била съм свидетел на такава ситуация в български автобус, който превозваше български емигранти от Южна Европа и съм писала за случая ), невъзможно е клиент да бъде руган от касиер, невъзможно е гражданин да бъде псуван от служител в някаква институция, абсурдно е читател да бъде унижаван от библиотекар! Това е само наш кошмарен сюрреализъм в действие – ако мога да му дам такова невъзможно определение. Определението му всъщност е „пълно обезчовечаване“. Реакцията е верижна – ругаят ни и ние също започваме да ругаем. Най-близките си, семейството, клиентите, минувачите, България, Вселената. Докато от душите ни не остане дори един едничък неосквернен атом.
Нали Библиотеката е Храм на Духовността? Нали в нея светят мислите на гениите на човечеството? Нали я асоциираме с Великата Александрийска Библиотека – ядката на знанието в Стария свят? Защо днес я превърнахме в свърталище на лумпени? Преди Девети библиотекар е била недостижимата Багряна, а сега? Представяте ли си Багряна да обругава чителите? Но само като помисля, че заместник-кметица по културата и образованието ( сега само „по образованието“ ) във Враца е една гербаджийка – детска учителка, която се хвали, че била сред първите, въплътили в реалността сороските предначетания за дечицата в най-крехка възраст – в нейната детска градина … Като помисля, че „министър на културата“ беше Наско, безпризорно наркоманче с нулев културен актив и потенциал, без нито един ден трудов стаж … всичко си идва на мястото. От нацията и държавата преднамерено се изтръгва Духът. Остава мършата.
*
От десетилетия прекрачвам с неудоволствие и вътрешна съпротива прага на Врачанската Библиотека, въпреки че след уволнението ми от БНР и преди да замина в емиграция, завръщайки се в родния ми град Враца, работих за кратко като библиотекар по заместване – именно там. Атмосферата и тогава беше нископробна, женскодомакинска и клюкарска, нямаща нищо общо с високото интелектуално и образователно предназначение на тази институция. Имаше и едно криворазбрано, противно сиромахомилство в назначенията в библиотеките – там бяха оставяни да мухлясват – като в безбурен пристан – разни корабокрушенци – стари моми, истерички, средолуди, лица с различни по степен физически и душевни недъзи. В Областната ( тогава ) Врачанска Библиотека „работеше“ моя съученичка от началното училище, която още в детството проявяваше признаци на душевно заболяване. Това лице бе в постоянен контакт с читателите и ги плашеше със злобата, която без всякакъв повод, взривно изливаше върху тях. По-късно някому от ръководството бе хрумнало да я „скрие“ от публиката и да я изолира в другите раздели на Библиотеката, в самостоятелно помещение. Но тя се изхитряше да слухти в стаята си дали някой минава по коридора, изхвръкваше и нападаше нещастника с такъв помиен език и животински озъбена муцунка – като разсърден пор, че на човечеца му оставаше само едно – да хукне към изхода на заведението и да си плюе в пазвата против уроки. Тази достойна представителка на библиотекарското съсловие, която, струва ми се, бе дори медицински освидетелствана, остана докрай на своя пост – да пръска любов към книгата и към ближния – и навярно излезе в заслужен пенсионен отдих. Съдя по това, че от няколко години вече не се мярка наоколо. Но у мен, а и у мнозина други, тя остави задушлив, омерзителен спомен от „библиотечната“ атмосфера, какъвто ни се натрапва след посещение в психиатрия.
Ще кажете – това е изолиран случай. Не е, защото и повечето от „нормалните“ й колежки бяха прости, дребнави и заядливи женици, които нямаха никакво отношение към книгата и литературния труд. Библиотеката за тях не бе светилище, а само тезгях, на който получаваха ниска, но сигурна заплатка. И от който вдигаха напоителни, гъделичкащи нищожното им его, скандали на читателите – по всякакъв повод. Бе се установил климат на перманентна, дори задължителна грубиянщина.Тарторка и вдъхновителка на тоя поведенчески модел бе някоя си В. – плещеста стрина с мъжко гласище и непобеляващи черни къдри на масивния череп, с несменяемо карирано сако и панталони, напомнящи кварталните оф-караули, която се репчеше и на директорите. Те идваха и си отиваха, а тя оставаше да командори новоназначените библиотекарки и читателската клиентела. Естествено, днес и тъй наречената В. е пенсионерка, но климатът, създаден от нея, продължи мрачно да бушува и стана още по-нетърпим при нейните „наследници“.
Твърди се, че такива персонажи, които срамят библиотекарската професия, са навлезли в нея поради липса на високо образовани личности и утвърдени интелектуалци, които я избягват поради ниските заплати. Това е измама. Интелектуалците никога не са стремели към високи заплати. Просто библиотеките в България бяха превърнати в запазен периметър на псевдоинтелицията. И в хранилка на необразованите, некадърни за търговска дейност, далечни роднини от женски пол на общинските и партийни битници. Работи се малко, не се вдига тежко и се стои на сушина.
Библиотекарството в България се утвърди като изключително женска професия. Обществено известно е, че в Библиотекарския институт ( днес университет ) – и по-рано, когато беше „полувисш“, и сега, когато дава „висше образование“ – не кандидатстват най-даровитите ученици, а посредствените. Съжалявам, но това беше и си остава така. В провинциалните вузове положението е плачевно. Там библиотекарството фигурира като „следдипломна квалификация“, в която обучението и изпитите са изцяло задочни, някои „учебници“ са плагиати, написани на невъзможен псевдонаучен език, бележките са само „отлични“, записалите се получават екстрено отлични дипломи, ако ще да са отявлени аналфабети. Във ВТУ в тази дисциплина царува скандален, ужасяващ хаос. Преди четири години моята дъщеря, не намирайки работно място като историк, реши да кандидатства за работа в библиотеките и записа в Търновския университет, чийто общ главоломен упадък е тема за цяла студия, „библиотекарство“ като „следдипломна квалификация“. Завърши го, естествено, и започна ходене по мъките да си получи дипломата, с която да кандидатства за назначение. Никаква следа от такава диплома. И днес, година подир гибелта на детето ми, от дипломата й за „библиотекар“ няма и помен. Впрочем случаят с основната й диплома – за магистър от ИФ на ВТУ – беше почти идентичен. Дъщеря ми я получи, след като заплашихме с изнасяне на въпроса в медиите – две години след фактическото си дипломиране. А тя беше известна студентка, пълен отличник на ВТУ.
Ето какви знания и компетенции стоят зад днешната библиотекарска диплома. Не се съмнявам, че в Националната Библиотека „Кирил и Методий“ работят по-подбрани и способни кадри. Но в т.нар. Регионални Библиотеки отдавна е озъбена безплодна интелектуална пустиня. Нямам отговор на въпроса защо и кой прие убийственото правило за служители в библиотеките да се назначават само изкласилите Библиотекарския институт и неговите филиали? Това е безпримерен циничен изолационизъм, който превърна библиотечното дело у нас в заден кокоши двор. С какво специалистите, завършили история, философия и литература – например – са по-лоши библиофили от случайниците, набутали се в библиотекарските катедри, само „щото там е лесно“? Задавайки този въпрос, съм наясно, че при девалвацията на образованието в България, при циничната му комерсиализация, той губи своя смисъл – от всички университетски специалности, като от повредена поточна линия – излизат дефектни, печални неграмотници. Техният скок в живота и в „професията“ не може да бъде друго освен фалстарт.
И почва голямото оплюване – псевдоинтелигенцията плюе, та се къса, земя и небо, звяр и природа.
*
При връщанията си от чужбина, когато нарядко се отбивах във Врачанската Регионална ( някога Областна ) Библиотека, да взема някоя книга, виждах все по-многоброен, ненужно раздут персонал от каки и лели, сбрани на гручички и кискащи се на някакви техни клюки, несъмнено много занимателни, но нямащи нищо общо с книгите. Всъщност броят на книгите се топеше – какво ставаше с книгите? – в обратна пропорция с бурния растеж на персонала. Целият вид на тези женици, както и начинът им на изразяване, показваха едно – че тяхното място е сбъркано, че то изобщо не е сред стелажите на библиотеката, а е на село, на полето – там, където със сърп в ръка честно са се трудили техните баби. Или в предачната фабрика, където са работили техните майки. Все по-често чувах от тия женици, след като проформа бяха „бръкнали в компютъра“: „Нема такъв автор! Нема такава книга!“ – изказано троснато, със скрито тържествуване. А аз тръгвах по рафтовете и обикновено намирах и заглавието, и автора – за превелико възмущение на „библиотекарките“ на новите времена. Бедни книги, някога вие бяхте най-светлата радост на българските деца и младежи! Колко се радвах когато получавах като подарък или успеех да си купя хубава книга! Как не мигвах нощем, докато не я прочета. Светех си с фенерче под одеалото – да не ме види татко, че не спя! На осем години знаех наизуст голяма част от Песен Първа на „Илиада“! На четиринайсет прочетох открай докрай Библията – и съм я препрочитала основно безброй пъти! Хранех се, живеех с думи! А днес, книги мои, вие немощно вегетирате в тия профанирани библиотеки като умиращи старци в старопиталище – и с вас се разпореждат типове, родени да пасат гъски или да отглеждат цвекло. Или създадени за надзиратели в затвор. Никакъв разговор за книгата – „Хареса ли Ви?“ „Бих Ви препоръчала“, „Неотдавна получихме това и това заглавие“… Нищо, което би възкресило словото, затворено между кориците. Нищо, което би съживило четенето в тоя опошлен, скован като мумия град. Само просташка стръв за скандали.
*
Прибрах се болна вкъщи. Чувствах се отпаднала, сякаш бяха източили кръвта ми. Сякаш вампир я бе изсмукал. И наистина е така – скандалите, злобата, несправедливостта, проявена към нас, унищожават червените ни кръвни клетки, могат да докарат левкемия. Реших като цяр, като противоотрова, да напиша тоя текст. Да го хвърля без точен получател и адрес, както се хвърля бутилка с послание в морето. Мислех да почакам, докато науча имената на близначките-библиотекарки от Заемната. В петък не ги попитах, а и те нямаше да ми ги кажат. Смятах днес ( неделя, 14 август ) да звънна на Г. , за да ги науча и моята болест да разбере точния си причинител. Но после си казах – защо? Защо да ги научавам? Би значело да ги изведа от анонимността, а те искат тъкмо това. Да им дам лице, а те се надяват тъкмо на това. Имената и лицата на бездуховността трябва да останат неизвестни, да не се споменават никога, иначе бихме им подарили победа над себе си. Трябва да гоним вампирите, а не да ги назоваваме с имена и да ги въплътяваме в лица. Иначе ще се превърнат в част от нашата история и от самите нас. Ще ни тормозят денем, ще ни връхлитат нощем. Трябва просто да опишем кошмара на бял лист и да затворим страницата.
***
От тоя общ портрет на „служителките в на книгата“ във Врачанската Регионална Библиотека изключвам две лица – възрастната библиотекарка Антоанета, която напоследък работеше в читалнята, и Калина от раздел „Краеведство“.
От доста време престанах да дарявам книги на Библиотеката – изминаха две години, преди да „заведат“ първата ми книга, а бройките от втората разпиляха и изгубиха още преди да ги изнесат в Заемната.
Милена Върбанова
