АМИ КАТО НЕ СПИРАТ БАРОВЦИ

АМИ КАТО НЕ СПИРАТ БАРОВЦИ

Да ми спре баровски кола на автостоп и да ме вземе – само дето няма да стане никога. Баровските коли гледат главно напред, не стъпват по земята от баровщина и скорост и не забелязват абсолютно нищо. 
Как си представяте баровецът, който кара такава ламя, да качи на седалката до себе си същество, от което няма полза? 
Най-често спират да ме вземат трошки. Не в пълния смисъл на думата, но спират коли уморени, раздрънкани и нуждаещи се от почивка. От голяма почивка. 

Днешната трошка обаче би всички рекорди. Не разбрах каква марка е, но като спрях и се приближих до нея, видях, че е невъзможно да се седне където и да е. Отпред – вдясно до шофьора, възрастна жена държеше на коленете си три хляба – от тия селските, напукани отгоре. Шофьорът – бая голям и бая омазан, се върти и размества всевъзможни джунджурии и иска да ми направи място на задната седалка. 
–Благодаря, – казвам аз, – но виждам, че няма място.
Но шофьорът слиза и се заема с грандиозно разчистване и разместване. Колата е комби, но е доста по-висока от обикновено комби и отзад е рязната сякаш изведнъж. Чувал съм да казват на такива коли баничарки, но не съм сигурен, че тази е точно баничарка. 
В колата едновременно съжителстват стар бойлер, бичкия, лопата за ринене на сняг, две-три туби, гюм за мляко, ботуши, сандък с пирони, половин електрическа печка, на която ѝ висят реотаните, макара с медна тел и една вила, насочена право напред. 
–Ами как няма да се намери място? – казва шофьорът и тръгва. 
Никога не съм го виждал, нищо не ми е направил, добро ми е направил, че е спрял да ме вземе на автостоп, а го усещам, че е дивак, та дрънка. Една леко отнесена и замаяна простотия, обвита в самоувереност, надменност, в господарщина. Две изречения на кръст не може да каже, видно е, че гледа на мен като на втори бойлер в колата си, но почва да ме притиска. Пита ме откъде си купувам сирене и мляко. 
– От магазините в село, - казвам, - откъде? 
И тук в продължение на пет минути слушам жестока и убийствена лекция как той гледа овце и кози, как има пет-шест качета със сирене само за него си, как са му направени качетата, с какво е залял сиренето. Още малко, и ще се взриви от яд и от мъка в колата, че съм толкова прост, че не разбирам какво сирене и мляко трябва да ям. А и като разбра, че съм живял в София преди, направо побесня. 
– Ти сега ли го разбра, - вика, - ти сега ли го разбра?
– Кое? – питам.
– Това, че в София мрат, щото не ядат сирене, каквото трябва, и щото не си слагат сиренето в каче. Щото са идиоти, щото не могат да доят кози и овце. Чак сега ли я разбра тая истина ти? Виждаш ли я, вика, тая? – И сложи ръка на рамото на жената до него. – Карам я за Тетевен е с тия три хляба. Тоя хляб, вика, го караме чак от Дерманци. 
И триста пъти ми заръча и аз да ходя до Дерманци да си купувам от тоя хляб, щото иначе съм свършен. 
Точно тогава някой се обади на жената по телефон и тя каза, че пътува с Кънчо баш сега в момента за Тетевен и ще му каже на Кънчо да спре и да се обади. 
Па като изригна тоя велик Кънчо – геният на козите, овцете и сиренето:
– Мамицата ти и идиотска – вика – кой те бие по главата да казваш ти, че те карам за Тетевен, и да искаш да се отбиваме? Е сега ще ти махна главата и ще сложа един от хлябовете на нейно място.

Ейй, прости хора, прости хора! Абе да те накарам да го направиш това, няма да го направиш. И кво да правя сега – да взема да те блъсна през вратата и да те пребия…
Вратът на жената потъна надолу, както потъва врат на костенурка обратно в черупката. 
Минавахме покрай някакви автомивки и канали и същият тоя изрева:
– Видиш ли ма, това е мое  и това е мое, и рейсчето е мое. Зад рейсчето ми е офисът ми ма, идиотко! Сега, мамицата ти, да трябва да му се обаждам на тоя. Мамицата ти идиотка! 
После сви и спря, за да се обаждаме на когото трябваше да се обаждаме. 
– Ти – вика – колко годин имаш? 
– Бая – отговарям.
– Е като е бая, връви да пикаеш, щото тя, простатата не прощава.
Едва се измъкнах между бичкията, бойлера и вилата и буквално побягнах към Тетевен, и стигнах дотам пеша, обаче първо се крих петнайсетина минути в магазина за строителни материали, защото ако ме беше настигнал и ме беше качил пак, едва ли щях да сляза жив.

Хлябовете наистина бяха много хубави – от тия, дето ти иде коричката, преди да я изядеш, хем да я миришеш, хем да я целуваш.  И жената също изглеждаше свястна жена. Дано Господ да я запази жива и здрава, ама знае ли човек – с толкова много юнаци и с такава дивотия в душите.
И да знаете, че това не е разказ, нито е художествена измислица. Това си е една моя мъка и един такъв буламач, от който да ти се отще да отидеш от село до Тетевен. Ами като не спират баровци…

Николай Милчев