АТРИБУЦИЯ

(Предупреждавам, тази тема не е за всеки. Тя е само за този, който много иска по-добре да разбере себе си в контекста на общуването и взаимодействията си с другите хора наоколо. Такива хора са рядкост.)

Атрибуцията (от латинското attributio – прибавено) е психичен процес на приписване от страна на една личност на

вътрешни и/или външни причини за поведението и постъпките на друга личност или група други личности в социума.

Атрибуцията се осъществява на основата на житейския опит на човек. Влияят ѝ и други психични фактори (настроение, емоции, интелект, обстоятелства и др.)

Най-обикновена постъпка на човек, например, внимателното слушане на нечия реч, може да се види като определена от вътрешни фактори (внимателност, заинтересованост на личността и др.) или от външни причини (атрактивно поднасяне на текста, заставяне да внимава, наложена дисциплина в час и др.)

Причините, които обикновено приписваме за лошото поведение на някой, могат да бъдат негови вътрешни личностни качества (злост, простотия, недисциплинираност и др.) или да са компонент на ситуацията, в която той е попаднал (влияние на други хора, обстоятелдтва, лош пример и др.)

Според теорията за атрибуцията приписваните причини за поведението на другите, които са от вътрешноличностен характер (качества, нагласи, мотиви, илюзии и др.) се наричат диспозиции (от латинското dispositio – разположение), а приписваните външни причини обобщено се наричат ситуации.

Или с други думи обясняването на поведението и постъпките на другите става чрез диспозиционни и/или чрез ситуационни фактори.

При атрибуцията има две основни закономерности.

Първата е разкрита от Едуард Джонс и Кети Дейвис още преди 40 години. Те са забелязали, че ние, хората, почти винаги заключаваме, че диспозициите на другите съответстват на техните действия и постъпки. Без да имаме достатъчно основание за това, ние сме сигурни, че всеки постъпва в съответствие с неговите личностни качества, нагласи, мотиви.

Тъкмо затова много леко приписваме черти на другия, когато интерпретираме негова постъпка. Например, ако видим човек да помога на инвалид, веднага сме склонни да му припишем такива качества като добър, услужлив, етичен, почтен, симпатичен и т.н., като въобще не си и помисляме, че неговата постъпка може да е предизвикана от външни фактори (да е заставен да го направи, да му е заплатено и др.)

Втората закономерност се състои в това, че при интерпретациите с атрибуция ние сме свикнали да се доверяваме на най-правдоподобното, т.е. ако ежедневният здрав смисъл ни посочи логично най-вероятните причини за една постъпка на другия, ние не ги поставяме под съмнение и лесно игнорираме останалите, отхвърляме техните алтернативи.

Според Харолд Кели ако човек види една-две достатъчно правдоподобни причини за дадена постъпка на другия, той отказва да разглежда останалите възможни причини. Обикновено при атрибуцията се ползват три основни критерия:

• постоянство (винаги ли така постъпва?);

• различие (държи ли се различно при еднакви обстоятелства?);

• сходство (постъпвали сходно като другите?).

При отговори “да” на въпросите можем да считаме, че е налице външна атрибуция, т.е. при интепретирането приписваме външни ситуативни причини за постъпката, а при отговори “не” атрибуцията е вътрешна, диспозитивна, т.е. постъпката зависи от черти, нагласи и мотиви на самата личност.

Един от основните проблеми на интерпретацията и атрибуцията е така наречената фундаментална грешка на атрибуцията.

С това понятие обозначаваме установената тенденция да надценяваме диспозиционните фактори и да подценяваме ситуативните (ситуационните). Казано по-просто, по един почти парадоксален начин ние сме склонни да считаме, че поведението на другия отразява истинската му същност като личност.

Този социалнопсихичен феномен се нарича още предубеждение за съответствие (в смисъл, че поведението съответства на диспозициите).

Например, ако някой закъснее или греши в работата си, ние сме склонни по-скоро да преценим, че това е поради диспозиционни причини – безотговорността, нехайство и немарливостта на самия човек, отколкото да се дължи на външни ситуационни фактори (например, транспортен инцидент, бедствие, случайност и др.)

Задаващият въпроси, даже и ако е лотарийно избран от групата, изглежда поради фундаменталната грешка на атрибуцията по-авторитетен, по-компетентен от останалите.

Причината за този широко разпространен при интерпретацията феномен на скептицизъм спрямо ситуативните фактори според мен се крие в посочените по-горе две основни закономерности на атрибуцията.

Гещалтпсихологическото обяснение е във отношението “фигура – фон”. При перцепцията и интерпретацията вниманието ни е фокусирано върху фигурата на другия, а ситуацията, изпълняваща ролята на фон, се възприема по-неотчетливо, и обратно.

Като причина често пъти се сочат и предубежденията, които така или иначе има човек спрямо другите (например, “Богатите са лоши”, “Бедните са мързеливи”, “Политиците са прости”, Нашите деца са умни” и др.

Можем да обобщим, че обясненията на фундаменталната грешка на атрибуцията са подчинени на принципа “Намираме причината там, където я търсим”.

Интересно е, че върху разпространеността на фундаменталната грешка на атрибуцията като социалнопсихичен феномен влияе общественият стил на живот.

На Изток в колективистичните общества тази грешка се прави по-рядко, по-малко. Там тя е по-завуалирана и по-размита. Това, което се случва, нерядко се интерпретира като стечение на обстоятелства, като Божия промисъл, съдба и др.

В индивидуалистичните западни общества, където личностите (а не ситуациите и Провидението) са в центъра на вниманието, фундаменталната грешка на атрибуцията е твърде по- разпространена.

Хората от средните и по-високите слоеве на обществото са по-склонни на фундаменталната грешка на атрибуцията. Принципът е “Всеки определя живота си”. При по-бедните е възможно приписване на по-голяма роля на ситуативните фактори по принципа “Обстоятелствата причиняват фактите” или „Държавата е виновна”.

Тук е мястото да добавим като контрапункт на интерпретирането на другия, че в интерпретирането и обясняването на собственото поведение, особено при неуспехи и неудачи, ние сме често завладявани от обратната тенденция: да надценяваме ролята на ситуацията.