БЪДЕЩЕТО  Е  НА  ДИРИГЕНТСКИТЕ  ПАЛКИ,  НЕ  НА  ПОЛИЦЕЙСКИТЕ

Прав е, който е казал, че Европа свършва там, докъдето достига класическата музика, нека прибавим и предкласиката, но това не променя маркираната територия. Затова обединена Европа избра за свой химн Одата на радостта, а не например, „Шат на патката главата” – ако не ви звучи кощунствено. Но едва ли са пренебрежимо малко тия, които никога не само не са слушали финалното Presto на Деветата на Бетовен, но не са и чували за великото творение. Камо ли да се зарадват с истинска естетическа радост на нещо в бездуховния си живот или в отруденото си до невъзможнотст битие. И никак не са малко почитателите на нашто си парче, които го намират за класика в жанра, както и на други, подобни нему, макар да става най-много за партиен химн, нека не уточняваме на коя точно партия.Дори да се върнем назад във времето, трудно ще открием  шедьовър като този  за тази глава на тази патка  или други, приравнени нему.

   Върнем ли се обаче, почти 200 години назад, по-точно на 7 май,1824 година, в театър „Кьортнер”, бихме се озовали в препълнената концертна зала, където виенското общество приветства с бурни аплодисменти, ставане на крака, с множество хвърляни във въздуха шапки и сълзи на възторг премиерата на Хоралната ре-минорна симфония на композитора. За първи път в симфоничната традиция е въведено вокалното изпълнение, хор и солисти финализират ненадминатата творба, въплътила идеалите на Френската революция за свобода, мир и братство.

     „Братя стават всички люде!” възвестява на целия свят одата по стихове на Шилер. Два века шества по музикалните сцени този зов. И не само от сцената ечи той, но и от барикадите.  Ромен Ролан,изследвал подробно и вдъхновено живота и творчеството на Бетовен, ще напише: „Народите стигнаха дотам, да я издигат до себе си върху барикадите на революцията като символ на свободата”.

   И когато бюрокрацията в Брюксел най-сетне  повдига поглед към протестите у нас – цяла Европа сега нази гледа! – стига вече с тез домати и яйца! Дано не хрумне на някого да стовари на мястото на събитието камара тикви и тиквички. Стенописването с яйца и домати, като ново някакво авангардно изкуство на улицата, се оценява с вещина и по необходимост единствено  от изкуствоведките от отделите по чистота. А чудото с разпиляната вмирисана риба беше изглежда предназначено да нахрани уличните котки. Имаше ли каквато и да било нужда от тази натурална назидателна препратка към известната на всички българи народна поговорка, че рибата се вмирисна откъм главата? И самата глава на рибата я знае, но това не й пречи да се вмирисва, дори това да е малката глава на рибата цаца. Ще ме прощавате, но каква ви е разликата с разхвърляните преди три години агнешки главички пред Съдебната палата? Почеркът е един и същ, не особено калиграфски. Почерк, съвършено чужд на народната и църковната ни ценностна система, която благоговее пред хляба насъщен. Пък и израз на детинско безсилие е да се въоръжаваш с плод-зеленчук срещу добре въоръжената охрана на властта. Дори дребни камъчета да бяха яйцата и доматите, които протестиращите запращаха насреща, това не ви е прашката на Давид. Без мъдростта, която той притежаваше, е невъзможно Голиат да бъде поразен.

      А мъдростта е в това, да изберем нужното камъче, което ще прекатури джипката на Голиат. Да изберем европейското – ние, които казваме  и искаме да докажем, че мястото ни е сред свободните народи на обединена Европа. Да изберем едно върховно произведение на изкуството, в което преди два века са си дали  среща два гения – поетичният гений на Шилер и музикалният гений на Бетовен. Произведение, събрало в себе си колосална енергия,пропито до последен дъх и до последния си акорд с човеколюбието и свободолюбието на своите автори. Променило не само музикалния свят, но и света, в който живеем, което руши стените и преградите между хората и издига стени и прегради пред всяко робство и потисничество.

   И как иначе, когато самият Бетовен, бунтар по дух, републиканец по убеждение, поради което – отхвърлен от императорския двор, борец срещу всякакви рамки и ограничения на духа, ни оставя завета си: „Обичай  свободата повече от живота!” и кредото си, че изкуството трябва да служи на свободата и прогреса. А Шилер, завършвайки своята Ода на свободата през 1785 година е бил принуден да я преименува, заради цензурата, намирайки пълно тъждество на свободата с радостта.

  Няма разлика, би казала и Емили Дикинсън, задавайки в стиховете си най-важния въпрос на човешкото битие – за какво живеем и за какво умираме, чрез устата на две човешки души, завършили земното си странстване. „Ти за какво умря?”, „А ти?” – питат се след изживения живот те от своите гробове, преди зеленият мъх отгоре им да заглуши гласовете им завинаги. „Аз за правдата”, „А аз – за красотата”, едно и също е, заключава поетесата в поантата на това свое стихотворение, потвърждавайки прозренията на Шилер и Бетовен. Обобщено в известните думи на Достоевски, че красотата ще спаси света. Не простотията и насилието, независимо от техния произход – от улицата или от институциите. Красотата, безусловен синтез на всички непреходни човешки идеали, естетическият израз на свободата, братството,мира и любовта...

   Така че тонът и тоналността са зададени, темпото  – също, сцената – площад „Независимост”! Ще се намерят ли сега нужните музиканти, служители на красотата и поради това служение, сами прекрасни, да послужат на делото на свободата?  И един диригент, който с палката си, с диригентска, не с полицейска палка, да призове свободата – пред хилядно множество, блокирало с телата си плътно сградите на поробилата ни власт.

    Две столетия са изминали от времето, когато придворните музиканти на австрийския император не смеели да свирят творбите на гениалния композитор под заплаха от уволнение. Днес Одата на радостта е химн на Европа.

   „Братя стават всички люде!” Маестро!? Кой би посмял да разпръсне музикалния кордон от възпламеняващи акорди и слова, станали плът и кръв на свободните народи? „Прегърнете днес, о,люде, целий свят вий със любов!” – нека прогърми,дори само речитативно, от всички площади на Родината. Кой би се осмелил да вдигне овчарска тояга или полицейска палка срещу музикалния символ на Европа, срещу нашия общ химн An die Freude!

   Кой каквото ще да говори за г-жа Караянчева /да не се окаже после далечна родственица на Караян, Херберт фон Караян, неслучайно показала  афинитет не към кючека, а към класиката, като патрон на голямо музикално събитие/,но най-накрая именно тя ще се удостои с честта да разпусне парламента. Защото да бъде разпуснат този парламент, наистина е чест. Под звуците на Деветата – до финалните акорди на радостта. И до последните оставки.

   И ако организаторите на протеста не успеят да озвучат площада поне с готов запис на симфонията, то остава надеждата ЕС по спешност да командирова тук свои музиканти от Берлинската или от Виенската филхармония, в краен случай, може и Бременските музиканти. Признателният български народ ще им се отблагодари подобаващо – що репарации сме изплатили навремето ний, и днес изплащаме комисионните на нашите управници, та едни хонорари ли ще ни се опрат!

   Братя, да викнем не просто „Оставка!”, с всички сили на душите и сърцата си да извикаме с цяло гърло призивните думи  за свобода, правда и равенство – „Братя стават всички люде!”, „Братя, звездния покров крие Бог – там Бог е буден!”

    Ако и нашите сърца са будни, то и в тях ще пребивава Бог, както в звездния покров. За да се прегърнем свободни и радостни. Едно и също е, би казала Дикинсън. Не овчарските тояги, не полицейските палки, диригентските палки ще спасят света, би казал Достоевски в нашия случай.

Друг е въпросът,че на нашите полицаи и диригентски палки да им бъдат връчени, пак ще намерят кого да пребият с тях – я някой изфалшивил в строя,я ритъма объркал.

    Маестро, когото историята вече е избрала за своята нова страница, днес същата история на свободата подава в ръката Ви  диригентската палка от самата ръка на Бетовен, дирижирал творбата си почти в пълна глухота,но съхранил сърдечния си слух, долавяйки с него най-съкровените народни вълнения и копнения. Неговото име е записано не само в историята на музиката, но и в тази на народите. И не само на земята, но и на небето, където Бог е вечно буден. Където е буден и духът на великите умове и таланти, които Сам Бог изпраща на човека и на човечеството, за да върви по трудния път към свободата и красотата.Пътят е един и същ.  

 Галина Паскалева