Има моменти, когато думите са безсилни. Едно дете е убито, както си върви по улицата. Не е убито от бомба в световна война. Не и от лавина в планината. Не и от вирус, за който няма лекарство. Убито е от ток, когато е стъпило на улична шахта.
„Абсолютно нелеп инцидент“, мрънка някой си зам.-кмет в бездушно интервю, докато майката на мъртвото момче си изгаря душата и си изплаква очите. Инцидент ли? Я, стига, бе господине! Това е убийство – убийство на дете, извършено в условия на продължавано длъжностно престъпление – корупционно или друго служебно, с висока степен на опасност от още жертви. И не е нелепо, а е системно.
Убиваме си децата, които и без туй намаляват, защото са родени в най-бързо опразващата се държава и имат малшанса да бъдат част от най-бързо изчезващата нация в света.
„Държава“ ли казах? Няма такава. Ако имаше, до този час кметицата, районният кмет, главният архитект и полицейският шеф (оня, дето, вместо бандити, лови тинейджъри на рожден ден) – всичките тези заплатаджии щяха вече да са си подали оставките. И да седят не зад бюрата си, а пред тези на следователите.
Обаче не, те щели да правят проверки на шахтите. Пак. И пак така безсрамно и безнаказано, както проверяваха по-рано шадраваните и дискотеките, превърнати от алчността и безхаберието им в ковчези.
Казват, че гневът е безсилен и безполезен. Но у нас. А в добрите за живеене страни (скандинавските) казват друго: Най-страшен е гневът на търпеливите.
Анна Заркова
