Изчаках да ми мине първоначалния гняв от кадрите с полицейското насилие. Въпреки че той ще остане, ще свре в подсъзнанието ми, докато не видя биячите наказани сурово. Като всеки нормален човек, в гнева си искам да видя лицата им, да знам кои са, кои са семействата им, дали в насилие възпитават децата си.
Но едно нещо сякаш ни убягва в помрачението от гнева. И то според мен то е много по-плашещо.
Многобройни са коментарите, които подкрепят това насилие. Прочетох всякакви: от такива като ”малко им е на тези келеши” до „к'во реват, да не са ходили на площада”.
Всякакви подобни изчетох.
Ужасяваща е картината на българското съзнание. То е развалено, сведено до изхранването, то е толкова обезкрилено, че е обърнато на сакато пиле, дето само кълве околовръст.
Човекът, оправдаващ насилието, е човек, готов да извърши насилие.
Човекът, премълчаващ насилието, носи вина за насилието.
Самият факт, че ние месеци наред бяхме на площада, означава, че срещу нас се е извършвало насилие. Дълго и безобразно. Биячите зад колоните на Министерския съвет са само финалния щрих, екстракта от десетилетията произвол и цинизъм.
Ставаме все по-малко, нормалните, свободните. Насилник е всеки, който толерира или оправдава насилието. И ми идва на някой такъв да му шибна един в мутрата. Без извинение.
Лидия Делирадева
