Сега се замислете и за друго - защо тези майки "разхождат" децата си пред държавните институции.
Едното обяснение е - за да протестират.
Другото, разбира се, е също вярно: защото тези деца и да искат, не биха могли сами да се разходят по улиците. То и когато са с майките си, пак имат проблем - колко са майките, които могат да пренесат на ръце инвалидните колички през стръмните стълби на подлезите? Колко са майките, които могат да бутат количките по разнебитените тротоари? А да преодолеят високите бордюри? В колко заведения за обществено хранене има изградени тоалетни за хора с инвалидни колички? И т.н., и т.н.
Няма да забравя как буквално първото ми впечатление от САЩ през 1992 г., когато аз - 24-годишен младеж - се разходих по улиците - бе колко много хора в неравностойно положение се срещат навсякъде. После си казах, че вероятно е процентното съотношение да е същото, както и в България, но в България ние не ги виждаме по улиците... Днес, 26 години по-късно, изглежда нищо у нас не са е променило, дори напротив - и изказвания като това на шефа на един от профсъюзите(!), го доказват. Да, системата ги убива. За държавата те са тежест, обществото нехае...
А майките заслужават да бъдат уважавани от всеки човек, включително и от всеки политик и общественик. Ако са хора, разбира се.
Veni Markovski - Вени Марковски
