Емиграцията е доброволно, или насилствено напускане за дълъг период, или завинаги на страната си и заселване в друга.
Обикновенно причина за това е отрицателна промяна в живота – природна, икономическа, или военна. Социолозите групират факторите за това явление като привличащи /изтеглящи/ и принуждаващи /изтласкващи/.
И за профан в материята, като мен е видно, че преди З0 години това непознато за страната ни явление бе истинска екзотика. Тогава, оградената ни с кльонове граница и строгия пропускателен режим правеха невъзможно излизането от страната и на най-възторжените любители на пътешествия и отчаяни авантюристи. Успелите да го сторят, бяха дамгосвани с клеймото „невъзвращенец” и „изменник на родината”.
С падането на „желязната завеса” нещата коренно се промениха. Народа се юрна по света, като отвързан от синджир.
Да си спомним, с какво детско любопитство, почти цялото население на източен Берлин отиде „на гости” в забранената западна част на града. Последваха опашките пред западните посолства, с всички перипетии по издаване на визи и задгранични паспорти и далаверите, свързани с това.
Всичко това е минало, за което си спомняме със снизходителна усмивка. Пътуването с цел туризъм е вече възможно като детска игра. С пълноправното ни членство в Европейския съюз вече е възможен и престой за продължителни периоди от време и дори заемане, обикновенно на непрестижни работни места.
Образованите, късметлиите и паралиите успяват да се устроят за постоянно. Примера им се следва от все повече следовници.
Обещанията на мутиралата в „демократични капиталисти” комунистическа номенклатура за светло бъдеще в родината ни останаха на книга. Разрази се небивал грабеж, политическа и институционална корупция.
Икономиката се срина и в резултат стотици хиляди хора останаха безработни и се озоваха на социалното дъно. Според социологически изследвания, голяма част от българите виждат като единствен изход за оцеляване емиграцията.
От прекрасната си родина, в която няма война, или природни катаклизми, а само страх от бедност и трудност дори за материално оцеляване, а камо ли за разширено възпроизводство. В последните години Терминал 2 на летище София стана нарицателен, като трамплин към мечтаното от мнозина емигрантско бъдеще. Не, че и останалите КПП – та остават назад в трансфера на „човешки ресурс”.
Прекрачвайки заветните граници, бъдещите емигранти се озовават в непознатия, но страстно мечтан свят. И започва трансформация на отделните човешки индивиди, досущ като в Дарвиновия труд за еволюцията. Под влиянието на новите условия на живот и чуждата среда, настъпват странни мутации, в резултат на което имаме след няколко, или повече години, съвсем различни от предишното си битие хора. Често в пълен контраст на това, което са били в родината си. Някои от тях, месеци след като са извън родината си, започват да говорят родния си език със странен, новопридобит акцент.
Като мой познат, който след едногодишно пребиваване, казваше – „А, когато бях в КЕнада”. Идвайки в страната си, държат да парадират с материално, или интелктуално превъзходство в парвенюшки стил, а ла „Криворазбраната цивилизация”. Но това се касае за примитивите, не усещащи степента, в която се отдалечават от битността си на българи.
Обикновенно хората на бизнеса и културата, които по-често общуват физически с родината, не го допускат. Но у всички наблюдаваме едно раздвоение на съзнанието. И парадоксално. То се усилва от наличието на съвременните средства за комуникация – стационарни и мобилни телефони, социалните мрежи на интернет и разбира се СКАЙП. В който илюзията за личностно присъствие е пълна. Но... в двуизмерен вид.
Модерните технологии до голяма степен намаляват нивото на носталгията. И най-вече на тази към близките. Но с нищо не компенсират живата връзка, прекъснатата пъпна връв с Отечеството.
Всъщност носталгията на гурбетчиите в миналото от типа на тази в песента „Кажи ми, облаче ле бяло” е вече досаден атавизъм. Но защо ли възрастните винаги се просълзяват, когато я чуят? Може би за това, че вече тя нищо не говори на чуждоезичните им деца, все по-трудно сричащи българската реч? Именно тук се крие шизофренното раздвоение на отрасналия и възпитан в родината си индивид, потопен в чужда езикова, икономическа и културна среда.
Преди няколко години дъщерята на мои познати, изучена във Франция, емигрира със съпруга и двете си деца, естествено във Франция и се е устроила там. За кого родителите й бяха построили вила в престижната курортна местност до морето? За какво бяха блъскали десетилетия, за да я порастят и изучат? Внучетата им растат, без да са свидетели на най-милите и сладки моменти от живота им. На кого да помагат и да се радват? Преди наричаха „сламени вдовици” жените на моряците, командированите, или работещите в чужбина.
Днес страната ни изобилства със стотици хиляди «сламени» родители, дядовци, баби, приятели, цял един народ и цялата ни държава е вече сламена и обезкървена от емиграцията на младите и можещите. Уместното родителско желание да изучат отрочетата си в чужбина се връща като бумеранг и троши съдбите им, обрича ги на безрадостна старост и вегетиране.
Нежизнеспособната икономика и цялата ни балканска действителност е виновна за това. Много често сами си правим това, което друг не би ни сторил, подготвяйки децата си в чуждоезични детски градини, гимназии и ВУЗ-ове в чужбина за емигрантското им бъдеще.
След нашествието в Европа преди петилетка на милиони мигранти от Азия и Северна Африка и джихадистките им изстъпления, там вече е дори опасно, защото могат да попаднат освен на ножа на джихадиста и на мушката на снайпера на последователите на норвежеца Брайвиг. Той попита в съда: „Демократично ли е никога да не се попитат гражданите на страната, дали искат да посрещнат у дома си африкански и азиатски бежанци, нещо повече, дали искат да се превърнат в малцинство в собствената си страна?”
Нека да погледнем към Великобритания. Анкети там показват: 69% от хората смятат, че имиграцията е проблем, или много голям проблем.
Друго проучване сочи, че 70% от британците са недоволни от политиката на мултикултурализъм и ислямизация и смятат, че животът в собствената им страна става тежък именно като пряк резултат от мултикултурализма (източник – в. "Таймс" от февруари 2018 г.) Една от причините за Брекзит бе именно тази, с надежда да я ограничат. А някой счита ли, че отношението към българи и румънци ще е различно? Естествено, това не се отнася за привилигированото малцинство на богатите, които отдавна се превърнаха в граждани на света, без оглед на цвят на кожата, националност и религия. Вече хилядолетия парите благоухаят и придават блясък и на най-тъмните субекти.
Ситуацията у нас в момента е същата, както в Турция с първата вълна техни емигранти в Германия. Но, при всеки Байрам те се стичат в родината си, а много вече образовани и квалифицирани се връщат за постоянно.Именно те положиха икономическите основи за бъдещия икономически възход на родината си.
Но каква е цената? Цената е шизофренията на погубеното поколение, живеещо в двата свята – на новата и истинската си родина. Аз лично нямам право на мнение и съм само безмълвен свидетел. Скъпите ми сънародници вече са направили своя избор. Всеки знае себе си! Но крайния потърпевш е България. Защото тя загива. И пак в заключение няколко стиха на Румяна Симова, които заместват цялото ми многословие:
СКАЙП
... а мама ми говореше по скайп
и исках да я галя по ръцете,
върху които двойка паяци
годините ѝ в мрежа вплетоха.
И исках да ѝ кажа как ми липсва,
как зее празнина в душата ми,
да ѝ разкажа тъжната си истина
и колко до сега съм се напатила,
и колко ми тежи вината...
Вината, дето бавно ме убива..
И колко всъщност мразя скайпа,
и опашатите лъжи, че съм щастлива.
... а мама ми говореше по скайп-а
и виждах във очите ѝ надежда,
че мога с всичко да се справя,
и всичко покрай мене се подрежда.
И трябваше да ѝ спестя заблудите,
но нямах сили да го сторя...
Затова се втурнах като лудите
със кармата си да се боря.
... а мама ми говореше по скайп
и колко ласкав бе гласът ѝ,
и вярваше във мене до безкрайност,
и ме побиваха студени тръпки
при мисълта, че хората са смъртни
че утре може да потърся мама,
но с някой друг роднина да се свържа,
и да ми каже - Майка ти я няма...
.. .а мама ми говореше по скайп,
накрая ме целуна през монитора
и аз потънах като в тайнство
и топла обич се разля в гърдите ми...
2012г.
Р.Й.Симова
СВЕТОСЛАВ АТАДЖАНОВ
Djani.blog.bg
