За няколко години континентът се промени. Промените се виждат дори от обикновените хора, но осмислянето им е трудна задача, при липса на основна информация. Въпреки това, много неща са ясни – провалът на неолиберализма, мултикултурният микс, националните държави и вида на сътрудничество в Европейския съюз.
Все повече се натрапва убеждението, че прекалено либералните правила са донесли повече беди, отколкото ползи на европейците. Със засилването на мигрантския поток и КОВИД-19, все повече нации осъзнаха важността на националността и затворените граници,
необходимостта от солидарност вътре в самата нация и запазването й като такава във време на криза. В същото време Европейският съюз не прие адекватни решения в началото на кризата, а дори понастоящем не се вижда ефективна подкрепа и противодействие на вируса освен обещаването на едни пари.
След няколко дена ще празнуваме паметна дата – разединени. Денят на Европа или Денят на победата? В момента също се води война – война за историята и за бъдещето, за умовете на днешните поколения. С падането на Желязната завеса паднаха и препятствията пред навлизането на евроатлантическите ценности в Източна Европа. И тук отново източноевропейците са разделени – много от тях преживели и фашизма и социализма, могат реално да си направят сметката кое е вярно и кое – не. Проблемът е, че историята в момента се усуква от силните на деня, от паметта на живите и надеждите на младите. Води се война за умовете. Почти може да се усети съжалението на много западноевропейски държави кой точно е победителят от Втората Световна Война.
Какъв ли е изборът ни – военните маршове на Русия или прайдовете в европейските градове, смущаващи традиционно настроените граждани. Да вярваме на очите си за това, което сме преживели, или да вярваме на това, което ни поднасят днешните историци, показващи съвсем различни гледни точки? Да пазим свято националните идеали или да приемем мултикултурализма и да станем граждани на света?
Европа трябва да си отговори на тези въпроси. Не, не европейските политици и скъпо платените евродепутати и чиновници, които издържаме. А хората на Европа. Ние, които живеем тук и сега. За да не заменяме едни маски с други и едни капаци на очите с други. Нация не е мръсна дума. Отечество не е обида. Традиционализъм и семейство не са отживелици. А колкото и да сме граждани на света, при всяка криза се прибираме в Родината – там, където е бащиният дом, където сме родени и където е сърцето ни.
Европа е на прага на нова ера, когато трябва да реши бъдещето си. Бъдеще на хората, а не бъдеще на корпорациите и европейските проекти. Европа, която защитава свободата на словото и демокрацията, а не Европа, подкрепяща диктатори, които са й удобни. Европа, за която правото, справедливостта и закона, както и човешките закони, са над корпоративните интереси. И ако това не е Европа, която искаме, всеки да решава бъдещето си сам.
България все по-малко вярва на Брюксел. Защото именно оттам подкрепят властта на мафиотското управление в България. Защото именно парите от европейските проекти и фондове помагат на мафията да става все по-богата, докато на хората се подхвърлят трохички и се правят напълно зависими от европейските пари. Докато преди тридесет години не ни трябваха чужди пари, за да правим земеделие и да строим пътища. Време е да помислим за мястото си в света.
Елена Гунчева
