В България има няколко десетки фамилии, които благоденстват, крепнат и процъфтяват във всички ситуации – капитализъм, така наречен социализъм, така наречена демокрация – каквото дойде.
Който и да я командва нашата мила Родина – Цариград, Берлин, Москва, Брюксел или Вашингтон, тези фамилии са начело – ама винаги.
И не само че са начело, но имат и по още няколко очи за гледане във всички посоки. А чупките в кръста ги владеят като никой друг. И на медените подмазвачески думи равни нямат.
Млад наследник на такава знаменателна фамилия се е изтъпанил и той по телевизията и обяснява нещо в ролята си на началник на младежка организация. Младежката организация е на голяма партия, разбира се, и той ѝ е някакъв началник.
Върти се момчето, снимат го, питат го нещо, споменават му личното и фамилно име – радост голяма за мама и тате.
Мама е много психологически подготвена, даже приказно подготвена е, а таткото е с разнопосочни политически възгледи и занимания – според офертата.
И се сещам за една случка отпреди петнайсетина години, според мен - показателна много.
Пътувам аз за Видинския край, за безсмъртното и древно село Арчар, а на автогарата в София известната майка – с известното сега синче. Изпраща го тя по рейса при баба му и дядо му в един от градовете на Северозапада – да речем условно, град В. Дава му жената хиляди съвети и заръки, говори с шофьора дълго, обяснява му къде трябва да слезе момчето и кой ще го чака. И го настанява на първата седалка само.
Изпращането е покъртително и театрално – въздушни целувки, махане с кърпи, тичане след рейса – целият арсенал от филмите и приказките е изигран. Нали е известна майката – хората си кривят вратовете и я гледат.
Рейсът тръгва и телефонът на момчето почва да звъни – само след минути. И не звъни, както се звъни, ами се разнася глас: „Ваше Величество, обажда се покорната Ви майка. Вдигнете, ако обичате, Ваше Величество!“
Това се повтаря двайсет, трийсет, петдесет пъти: „Ваше Величество, вдигнете, ако обичате!“
Величеството се смее, изчервява се от удоволствие, говори нещо с майка си.
Шофьорът не издържа на този дворцов ритуал, надува му се главата и някъде към Люти дол, преди Мездра, заплашва царската особа, че ще я свали , ако не си скрие телефона,.
Престолонаследникът уж се сконфузва, но само за малко, после – пак: „Ваше Величество, обажда се покорната Ви майка. Вдигнете, ако обичате!“
Ще кажете – какво толкова! – Майчина обич, грижа, шега…
Може и така да е, но да сте чували друго такова величествено звънене някога? Аз не съм. Но може и да съм изостанал.
И нека да са ни честити фамилиите и техните наследници.
Николай Милчев
