Около мене винаги са пребивавали гълъби. Тяхна къща сега е моята тераса. Идват, мъчат се да я придобият, правят си гнезда в саксиите със здравец и мушкато, ухажват се, викат, карат се, после пеят популярни гълъбови песни.
Аз ги гоня – опитвам се да ги гоня, но ми дожалява и за тях, и за яйчицата им, като ги снесат.
Променят им се погледите на гълъбите, докато мътят – стават отнесени, напомнят погледа на влюбена или на уплашена жена. Влюбеният поглед си е и уплашен поглед. Уплахата и любовта са много близки роднини.
Терасата ми е станала гълъбова. Особено ми е интересно гукането – кръговото гукане и въртенето на мъжките. Това гукане нараства по сила и накрая е доста високо, а въртенето прелива в пляскане с крила, в непреодолима жажда за любов. И за покриване – така се казва на гълъбовата любов – покриване.
Любовта кара мъжките да се издуват, да заприличват на балони. Именно в този си балонен вид те трябва да привличат гълъбиците. А като си разперят едното крило, като почнат да го провлачват и подобно наметало да го простират пред нозете на любимата, нямат равни на себе си. Големи кавалери са мъжките гълъби в този момент, нищо, че не са на тоя свят изобщо.
На вратата на терасата има комарник и по него непрекъснато се лепят пухчета и перца от гълъби.
Махам ги, пускам ги през терасата и наблюдавам как се реят за последно из въздуха – чертички някакви правят, полюшват се и изчезват.
Друг път вземам тези пухчета и ги подарявам на обични хора. Или си ги слагам в джоба, или в портфейла при стотинките, или в калъфа над личната си карта. Като си сложа перце до личната карта, и ми олеква, сякаш перото ме пази.
От седмица върху комарника – в горния му ляв ъгъл, се е настанило едно прозрачносиво пухче. Толкова е прозрачносиво, че чак е сребристо. Заплело се е и не мърда оттам.
Не го махам, не го и вземам със себе си. Само го наблюдавам. Наблюдавам му власинките. Като духне вятър, и власинките му се разперват – мога да ги преброя, ако искам. Виждат се една по една.
И някой ден наистина ще ги преброя.
Николай Милчев
