Започнах този текст за Цветанов – поредният личен самоубиец на Б.Б., и внезапно се сетих за една моя дописка отпреди цели девет години, озаглавена е
„О, Живков!“ / 6 септември 2011 година.
В дописката разсъждавам върху тукашната политическа почтеност, която смятам за стока с предварително изтекъл срок на годност.
Тогава най-малко съм виждал Цветанов в ролята на предателя.
Той ми е изглеждал като безропотна пионка – независимо от цялата власт, която Б.Б. му подхвърли и с която той злоупотребяваше на воля.
Изглеждал ми е като някакъв манастирски послушник, до противност предан на „Вожда“- оставяше усещането за човек, който е готов да направи всичко за него; сякаш щеше да се разпадне или направо да се изпари, ако Б.Б. го оставеше сам да се справя със себе си.
Цветанов имаше още тогава едно забележително качество: изразяваше се като вербален инвалид; през годините той разви почти до съвършенство това си умение – нещо си говори, без изобщо да се интересува, дали публиката вдява каквото и да е от казаното.
Това допълнително го представяше като предана и безопасна кукла.
В политиката подобни хора са най-опасни за Вождовете – но Цв. никой не го виждаше дори като нищожна заплаха за Б.Б..
Единствената опасност за него беше да не получи някой удар, ако му доскучае прекалено от „заместника“ му – така изглеждаше поне отстрани.
Цв. упорито, почти до налудност, хвалеше „Нашия Лидер“, това бе любимият му инквизиторски инструмент.
Дали не го правеше нарочно, за да обелва люспа след люспа от харизмата на Лидера?
Абсурд, невъзможно беше да го заподозреш в подобно коварство.
Вижте го само – мести думите по някакви свои правила, не претендира за нищо, слуша Веско Маринов и тича по пет километра всяка заран. Направо прелест.
Цв. има източни/левантински черти, които ни насочват към една подозрителност, съчетана с пресметливост.
Ако си някой тъпанар от американска служба за сигурност, можеш да го приемеш за сръчен ум; това впечатление неизбежно се засилва заради невероятния му език, който никой преводач на този свят не е в състояние да предаде точно.
Но все ще бъде схванат някой полусуров лаф по отношение недъзите на Нашия Лидер, примерно.
На него пък му трябваха доста години, за да схване, че могат да го сготвят и по този начин.
Между другото: знае ли Цв., че Севернокорейския диктатор го наричат „Нашият лидер“?
Ако знае, значи е един приличен ироник/подигравчия.
Ако не знае? Ако не знае, значи е просто Цветанов.
В началото го нарекох „поредният личен самоубиец“ на Бойко.
Но може и да е нещо съвсем различно: може да си мисли, че тъкмо „Нашият Лидер“ е негов заложник – и то от доста отдавна.
„НЛ“ тук – „НЛ“ там, докато си изтъках платното. А сетне – шут по кросното.
Всъщност, никой не знае, как точно са се събрали двамата.
На „НЛ“/Нашият Лидер не може особено да се вярва: той не разбира от хора, лесно се доверява, абсолютен мързеливец е в това отношение.
Стига му да знае, че Станишев е жената, а съпругата му Моника е мъжът в тяхното семейство – сам го казва това; че Доган е най-големият политик, а Радев – е, там вече е неудържим – без никаква полза за себе си.
Цв. успя да му върже по една бананова кора на двата крака.
Цветанов е от чиста проба комунистическо семейство – след 89-а година това обстоятелство го запраща, като мнозина други приспособенци, в редиците на вмирисания от фалш сезонен антикомунизъм.
Твърди се, че баща му е бил шофьор на самия Григор Шопов, енигматичният шеф на ДС, човекът, на когото Живков е имал безрезервно доверие.
Добре, Бойко прибира при себе си Цв. – Станишев носи куфарчето на Първанов и му сяда в стола, този пък носи папките на Бойко, господин Пишурко Папкин, така гласи мълвата.
Каквото и да знае Папкин, не е от особено значение, понеже Бойко вече е влетял в политиката и сякаш нищо не може да го спре. Така и става.
Цв. му изглежда подходящ заради уникалното си послушание – дори, когато не е съгласен с нещо, изглежда така, сякаш го подкрепя.
И до края говори на „вие“ с „НЛ“, приема без възражения грубоватите му шеги, слуша го с обожание – като че ли „НЛ“ не ръси лафове, а златни пендари.
Чак казачок върху масата не играе – като Хрушчов, по време на нощните гощавки при Сталин.
Но прекаленото послушание винаги завършва с коварство.
Не е известно, кога точно Послушникът на „НЛ“ започва да работи за себе си – във всеки случай не е отскоро.
„Нашият Лидер“ се интересува главно, ако не и изцяло, от харизмата си, от това, как се харчи тя.
Партийното строителство го отегчава, вижда му се главоболна работа, а и незначителна в сравнение с ефикасността на личното му излъчване.
За него най-важното е „простолюдието“ да го харесва, той е убеден, че онова нещо ГЕРБ е пришито към харизмата му – и дори прави всичко възможно да я подяде, с присъщите за всяка управляваща партия апашорски изпълнения.
Дори не познава повечето от кметовете си – оставил ги е в ръцете на Послушника, и той здраво се възползва от това.
Още преди години писах, че докато „НЛ“ се опитва да управлява Балканите, България се разпада на феоди – там играта е вече друга, везирите пет пари не дават за Падишаха, а той няма възможност да промени тази ситуация.
Ще обикаля сам с джипа си, ще бъде – все още! – безалтернативен, и все повече ще се отдалечава, осамотява без партията си.
Оставил ги е да правят, каквото си щат.
Има право да си вярва, че той ги е изоставил.
Преди повече от десет години, Послушникът преглътна мизерната история с шестте си апартамента; сега обаче използва последната си апартамента афера, за да се оттласне от „НЛ“ - край на етюда „коварство и любов“.
Няма никакво намерение да прави собствена партия – той просто иска да приватизира ГЕРБ или части от него; убеден е, че има право, понеже той е редял партийния пъзел, докато „НЛ“ е будалкал Юнкяровци.
В случая, можете да преведете „пъзел“ като грубиянски натиск по места, различни форми на рекет и пр. – с една дума, граждани за европейско развитие на България.
Сега е момента, когато Послушникът изцяло ще разчита на таланта си да говори невнятно.
Понеже трябва да обясни, как до вчера „НЛ“ е бил истинско божество, а от днес вече е разжалван напълно.
Послушкото разполага с прости пинизи, нищо повече, хората, които му слугуват, са по неговата крива мярка.
Надраната от прекалена употреба плоча/лакърдия за „евроатлантизма“ не му върши никаква работа: уж ти си човекът на Чорбаджиите отвъд „Голямата локва“, обаче тъкмо „НЛ“ хвърли луди пари за нови самолети.
Досега мечтата ти е била да минаваш – в очите на баламите – за другото „аз“ на „НЛ“ – и това никога няма да бъде забравено.
Азиатският модел, из който все още пристъпваме, обаче не признава/познава „другото аз“ – а пък на послушниците не им се полага никакво „аз“, колкото и келяво да е то.
Очертава се ведрата перспектива ГЕРБ да се разрои пестеливо – и да се появи новата ПЕРБ,
„Послушници за европейско развитие на България“.
„Все тая“ – ще си рече Народецът.
„Пей сърце“ – ще се чува откъм джипа.
Кеворк Кеворкян
