Ако досами градината ти минава напоителен канал, по-хубаво няма. Имаш безплатно слънце отгоре над главата си, имаш вода до себе си и земя под краката. Какво друго ти трябва?
На Марчето това ѝ стигаше.
Излезе сутрин от къщата си – мотиката на дясното рамо, над лявото – зората в късна фаза, на гърба – чувал с принадлежности и хапване, и хайде към градината.
Градината на Марчето е извън селото – дадена ѝ е като лично ползване. Свършват къщите и почват градините, там е и нейната.
Реката си тече на стотина метра встрани. Затова е река – да тече и да има риба в нея, а градините си имаха напоителен канал. Бяха го направили този циментов канал още през седемдесетте години и веднага се усети на количеството зеленчуци. В планинските села зеленчуци не се въдят много, защото е високо и слънцето бързо пада зад баирите, но с канала нещата се размърдаха към добро.
Размърдаха се и зеленчуците на Марчето. Лукът стана по-впечатляващ, морковите едни възхитителни, а картофите надминаха по големина витските камъни. И твърди картофите, а вътре, като ги разрежеш, оранжавеят, като ги опържиш – мед. Чушки, боб, тиквички и още такива райски създания се появиха при благородното смесване на пръст, слънце и вода.
Бобът беше най-инициативен и почна да се катери прекалено високо по коловете и царевицата. Марчето се безпокоеше как ще го стигне и дали няма да се наложи да стъпва на стол да го бере, или даже на стълба.
Работеше тя в кухнята на шпертплатовото предприятие като първа готвачка и това правеше градината ѝ абсолютно специална. Тук е наложително едно отклонение – не съм сигурен дали сте чистили боб, дали сте бутали с показалец зърно по зърно боба към себе си, а боклучетата, камъчетата и поразените зърна сте отделяли встрани. Ако сте го правили, знаете, че боклучетата в боба са лоша работа – оставиш ли ги по нехайство, могат да ти напакостят на зъбите. Като нищо ще ти отчупят някой зъб.
Ето такова боклуче по отношение на градината е изразът „абсолютно специална“. Как може една градина в Балкана - чиста, висока, ухаеща на земя, вятър и вода, да се опише като абсолютно специална? Ама какво да се прави – и в плодовете на земята, и в българския език, и в писането изобщо има бракувани неща. Брак има в езика, и то много, боклучета всякакви.
Това, че Марчето е готвачка и си има градина, дадена ѝ за лично ползване, придава на земеделските ѝ грижи завършеност и друг хранителен смисъл. Все едно, че готви с това, което произвежда – не е малко, нали?
Тя, нека си го кажа направо, гледаше на изделията в градината си не като на зеленчуци, а като на същества, при които си почива. Точно по този начин ми го съобщаваше:
– Аз на градината си почивам. Гледам водата в канала и се ноося, нося.
– Къде се носиш? – Питам я.
– Надолу. И все си представям, че съм малко момиче.
Марчето не е религиозна най-много, но ми се хвали, че като вади картофи, обича да гледа и манастира. Манастирът е високо в скалите над селото и тя ми разправя как го гледа:
– Извадя два-три картофа, махна им пръстта и те светнат. И като светнат картофите, погледна манастира. Картофите в една ръка, а другата слагам над очите и манастирът и той светне.
По отношение на водата е направо видра. Дай ѝ на нея вода. Не се е научила да плува и когато ходи на Вита през лятото, само се топи и кляка, но води водата към градината си, сякаш е видра. Направи вадичка в пръстта с мотиката, отбие водата от канала и почва да гази заедно с нея. Върви по петите на водата, гази и шляпа и я чака да пролази между лехите. Пълзи водата, вдига глава, поспира се, заобикаля камъни и буци и Марчето е най-щастливият човек на земята.
Нито картофите, нито морковите, нито зелето и бобът, а точно тя се радваше най-много на водата. Ако можеше да я вдигне с ръце към небето, щеше да го направи и да каже:
– Ето ти, небе, вода ти давам, няма само ти да ни валиш и поиш.
Нямаше да го каже точно така, но все пак...
Връщаше се вечер от градината, а чувалът ѝ – ще се пръсне. В чувала бяха наблъскани толкова красиви неща и нищо им нямаше нито на тях, нито на красотата.
Особено важно е да се отбележи, че тя садеше на личното си ползване и невени – най-различни невени имаше в нейната напоявана градина и това придаваше лиричен оттенък на продукцията. Каквото и да донесеше в къщата си, невените бяха най-отгоре и грееха.
В духа на този лиризъм никак нямаше да е излишно, ако Марчето можеше и да пее. Една или няколко изпети от нея песни на полето биха успокоили земеделската обстановка, биха я облагородили, но тя не можеше да пее.
– Ако можех да пея и да съм с десетина сантиметра по-висока, цена нямаше да имам! – Мечтаеше тя.
А беше готвачка – първа готвачка, но явно това не ѝ беше удовлетворително.
От много газене във водата ли, от много радост и шляпане боса ли, но Марчето взе, че се простуди. Според мен беше пневмония, обаче фелдшерът на селото прецени, че не е сигурно, и изписа нещо по-леко.
Марчето боледува най-малко месец – с голяма кашлица, заливаше я пот, температура поддържаше висока, но фелдшерът така и не даде да ѝ се бие пеницилин. Беше добър фелдшер, но избягваше пеницилина всячески.
– И да се оставиш от тая градина, много газиш в студената вода! Стига вече!
Това бяха финалните му препоръки.
Не се наложи Марчето да мисли какво да прави. Докато оздравее, вече беше дошла заветната 1991 година. Ликвидационният съвет, оглавяван от един балетист от София, закри и текезесето, и канала. Спря му водата на канала, защото не бил рентабилен. Остана Марчето без лично ползване и без градина.
Градината се върна на реалните си собственици.
Аз обаче много се зарадвах, че се спря водата в напоителния канал. Случаят с простудата на Марчето можеше да се разпространи, да стане нещо като епидемия и фелдшерът най-накрая да бъде принуден да използва пеницилин.
Градината потъна в земята – сигурно много е обичала Марчето и не можа да понесе, че тя спря да ходи при нея. А и новите собственици се оказаха слаби градинари.
Марчето вече не е и готвачка – закриха шпертплатовата фабрика и тя знаете ли какво прави сега по цял ден – гледа невени в едно голямо глинено гърне пред къщата. Това ѝ е любимото занятие. Невените са ѝ първи приятелки.
Николай Милчев
