Има нещо много тъжно в размазания на паважа охлюв. Тази гледка винаги е предизвиквала в мен усещането, че по този начин природата ни напомня как, когато не сме на мястото си, неминуемо биваме премазвани.
Затова се меся в работите на Вселената, обръщам я с хастара нагоре, мъчейки се да й набия във вселенската глава, че макар тя да стои и да гледа безучастно как с всеки грешен ход се доближаваме все по-близко до смъртта, има други сили, които в тежките моменти ни хващат за ръка и ни отвеждат отвъд.
В случая ни хващат за черупката.
Затова винаги, когато видя някой закъсал на паважа охлюв, протягам едната си ръка за него, а със средния си пръст на другата показвам на Всемира, че не е познал. И така изминавам непосилното в градски условия за един охлюв разстояние от три метра, за да го поставя в росната-росна тревица. Така и днес, но награбила късметлията за черупката, порива ми се сблъсква с бетонна стена. Той рикошира в нея и се забива в бетона от другата страна на улицата.
С охлюва бяхме в капан. Като онези капани, в които живота често ни поставя и изход като че няма. Затова се наложи да се върна малко назад, някакви си три преки, до градинката и да настаня ентусиастта там.
Напълних шепите с охлюви и ги пренесох-така и така ще ходя. Пренесох ги в 8 и 30 сутринта на Опълченска. Заобиколена от безразличието на тълпата. И докато събирах охлювите се сетих, че отдавна не съм дете и какво по дяволите правя с тея охлюви в центъра на София?!? Сетих се, че не ми прилича на възрастта, ума, амолоато дори, да събирам охлюви рано сутрин, за да не бъдат прегазени от устрема на цивилизацията.
После се огледах в бетона наоколо и осъзнах, че греша. Че всъщност съм едно дете, което живота е бетонирал някъде вътре дълбоко в човека, който съм и дори съм повече от дете. Аз съм един охлюв. Един охлюв с крехка черупка, който излязал от пъстрите градини на детството, се е озовал в някаква бетонна джунгла. Едно дете нахлупило кожата на възрастен, въобразяващо си, че тя ще го спаси от премазване. От четирите стени бетон. От безразличната Вселена. От забързаното човечество, което би те прегазило, ако се изпречиш на пътя му.
Сигурно и аз, надянала тънката кожа на зрелостта, изглеждам нелепо в своя устрем. Сигурно някъде там към мен се е запътил кракът на безкрупулната Съдба. Сигурно Вселената все така кибичи горе и въздиша.
Но сигурно, някой, някъде там, забравил да порастне, ще ме срещне и няма да ме подмине. И в цялата тази наша взаимна нелепост ние ще намерим спасение.
Персефона Коре
