"Ни следа, тъма проклета! /Сбъркали сме пътя, знам! /Бяс ни води из полето, /влачи ни насам-натам."
Да, сбъркали сме пътя, вече всички знаем, но не знаем как да излезем от тази безпътица, в която се озовахме. Не виждаме и не желаем да видим "тесния път", който води към спасение - пътят на евангелска, жертвена любов в името на другите, търсим лесни пътища и удобни магистрали към лично благополучие и власт. Тези стихове, излезли изпод перото на Пушкин преди два века, се отнасят сякаш за нас днес и като самозалепващ етикет пасват на нашия така наречен преход, преминал в 30-годишно влачене насам-натам. Така, както могат да онагледят и всяка лична и обществена човешка катастрофа, независимо от времето, когато се е случила. Което прави Александър Сергеевич и всеки гениален творец наш съвременник, съвременник на всички поколения, защото наследеното от гении се основава на вечните духовни истини. Не на измислено преходно визионерство.
То, ако ставаше с краткосрочни и дългосрочни програми, още през 1980 г. да сме влезли в обещания ни светъл комунизъм, където реки от мляко следваше да потекат към всички без изключение. Но вместо в лелеяния социален строй, се оказахме от „зрелия социализъм“ право в „гнилия капитализъм“ и измислената българска демокрация.
Накъде тогава? Отново ли „назад към природата“? Само че към духовната природа, която бяхме загърбили 45 г., a в последните 30 г. – и потъпкали, макар на пръв поглед да изглеждаше, че с атеизма e свършено. Ала ние пропаднахме още по-надолу, в новоезичество и богоборство, забравяйки предупреждението, засвидетелствано ни в Писанието, че без Бог не можем нищо да вършим.
Откъде тогава извират тези празни предизборни обещания за рестарт, за възход, за социална справедливост и т.н. Партиите, както винаги, очакват да гласуваме за черните им очи. И нищо повече. Коя от тях се ангажира да въведе в образователните програми и в живота вероучението, историята на Българската православна църка като част от българската история, творенията на светите отци и учители на Църквата и на християнските народи като основополагаща част от световната литература и духовна култура.
Преди години появата на известното „Добротолюбие“ на книжния пазар в Гърция бе отбелязано тържествено в гръцкия парламент. Нашите парламентаристи пък дали изобщо са чували за тази спасителна книга, сочеща истинския път пред всяка човешка личност и пред всяко общество. Знаят ли кой е най-големият визионер, провидял бъдещето на България с пророчеството, че има ли го православието в България, ще я има и България, няма ли го, няма да я има и България. Ако ги изпитаме с няколко имена, кого биха избрали: 1. Соломон Паси, 2. Папа Франциск, 3. Алена, да не изреждаме повече неверни имена. Преди да седнат да умуват визиите си, партийните лидери да прочетат повече за митр. Климент Търновски (в света Васил Друмев).
Въпреки отворените врати на храмовете, включително по време на пандемията, БПЦ изживява не по-малко тежък период, в сравнение с безбожните години. Днешното управление на страната едва ли се явява най-благодатното време за Църквата, както твърдят нейни висши клирици. Благодатта не се изразява в това, нали, свещенослужителите да получават месечно отпуснатата им от държавата хилядарка, нито в ремонтите на храмове и манастири, извършвани с готови европари или с пари от бюджета, дори в обращение влезе нов термин „еврокилия“, обозначаващ монашеска килия, обновена със средсва по европрограми.
Не, не! Благодатното време на Църквата е онова, в което тя произвежда своите светци, проповедници и мъченици, благодатното време на Църквата е онова време, от което бъдещите поколения ще черпят пример за праведен живот и готовност за саможертва: светите седмочисленици – расоносците Кирил и Методий и техните ученици, св. Йоан Рилски, св. Евтимий патр. Търновски, св. Георги Софийски, св. 26 Зографски мъченици, св. Баташки и Новоселски мъченици и мнозина други. Да отворим житията на българските светии и църковния календар, свидетелстващи за благодатта Божия, изляла се щедро върху народ и държава, и дала основание на акад. Дмитрий Лихачов да титулува българската държава като държава на Духа. На Светия Дух, разбира се, а не на някакви тъмни духове и зли бесове. Благодатното време на Църквата е онова, в което храмове са вдигани със спастрените пари на народа и „лептата на вдовицата“, онова време, в което се спасяват човешки души.
Да, нема тука 6-5, драги 7-8, изтръгващи довчера народния дух с кич и шоу, а днес, оглеждайки трупа му, възклицаващи: „Я... тц, тц, имало такъв народ“, май че даже още шава, толкова, колкото да ни даде гласа си. То повече не ни е и нужно.
А Отровното трио, какво да говорим, казано си е, че отровата е в опашката, и тъкмо да се примирим, че иде реч за Мая, то се оказа, че отровата била в Мария Капон. Но дали с това се изчерпва цялата отровна доза или има още, тепърва ще видим. Но не, и те не говорят за християнски ценности, а за Истанбулската конвенция.
Е, остава както винаги да изберем по-малкото зло, или както казва един форумец, че ще гласува за него, макар и с отвращение. Сещате се за кого.
А мен пък ми се щеше да гласувам не с отвращение, а с надежда. Ама надеждата трябва да я оставим тук, на прага на парламента, където започва българският ад. Как тъй нито един от депутатите в последното НС, не се отказа от онези позорни гласувани допълнително 500 лв към основното възнаграждение, равни на две пенсии, как още преди това на управляващите им дойде наум да ни забаламосват, че си увеличават дохода не за друго, а за да могат после да ни даряват увеличението.
Явно за да може нашият министър-председател да наметне сакото си на раменете на един работник на магистралата, щото имал две, че и повечко. Да беше купил и обувки на баба Стойна, та да се оправят докрай нещата в родината!
А колкото и да се отрича от Пеевски, ДПС няма как да заблуди гол Хасан, надникнал в сараите на Доган. С парите си Пеевскки може да облече целия обезправен електорат на Движението за права и свободи, но уви, изпадна от предизборната листа и вече няма вътрешна мотивация да го стори.
Остава ДБ, повела чутовна борба за плажната ивица пред въпросните сараи. Но пък биография не се пише за един ден, зачертвавайки старата.
Колкото до АБВ, биха събрали много гласове, ако имаха във всяка област по един д-р Мангъров. Но нямат.
И сега какво – остават ни броени часове за размисъл, за молитва, за покаяние, та Господ да ни помилва, както е помилвал старозаветната Ниневия. Защото в крайна сметка и самите ние не сме по-добри от тези, за които става въпрос – с нашето малодушие, с нашето безразличие, с нашия егоизъм и жестоко немилосърдие, когато нямаме очи и сърца да видим нуждата на другия. Пандемията ще свърши, когато всеки започне да се грижи не само за своето лично благоденствие, но и за това на човека срещу до него, твърди известен руски лекар, който и на 90 г. още практикува като завеждащ отделение, и призори в 4 ч., часът, в който най-много тежко болни от вируса се разделят с живота, той тръгва на визитация в отделението, за да ги изтръгва от смъртта. Каква по-голяма любов, каква по-голяма визия за бъдещето ни като човешки същества!
Да изпратим в историята не само това управление, но и всички, които грабиха, опустошаваха, прокуждаха далеч от родината децата ни и се ползваха от авторитета на Църквата, за да легитимират образа си пред народа и света.
С какво тримата папи, галили по главата (сиреч, благословили) нашия премиер, промениха съдбата на нашето православно отечество и на българския народ? Учудващо е защо папа Йоан Павел II, прие Акджа, а не посети в тъмница, както повелява Писанието, българския мъченик Сергей Антонов, защо още тогава не оповести на света, че няма българска следа в покушението срещу него, а едва в края на живота си го заяви, изчаквайки да бъде поканен в София. И също е учудващо защо папа Франциск не се задоволи да погали Борисов по главата насаме в Банкя, а трябваше да му бъде организирано икуменическо сборище в центъра на столицата, проправящо път на нова световна религия, в която не сме забравили, че Соломон Паси е отредил едно много особено място на скъпото ни православие.
Но тогава никой не протестира. Нашите протести са предимно политически, предизборни, в името на материалното ни съществуване.
Но нека прочетем няколко реда от книгата на гениалния Достоевски „Бесове“, за чието мото той е избрал цитираните най-горе стихове на Пушкин: „Който си няма народ, той няма и Бог“ – казва ни великия Достоевски чрез устата на един от своите герои, „Знайте го, сигурни бъдете, че всички, които престават да разбират народа си и губят връзка с него, тутакси губят и вярата бащина, стават или атеисти, или равнодушни. Истина ви казвам! Това е факт, който ще излезе наяве. Затова и всички вие, и всички ние сме сега или мръсни атеисти, или равнодушни, развратени нищожества и нищо повече.“
Наистина, как да обичаш онова, което не познаваш, нашите управляващи хабер си нямат и не искат да имат от народната мъка.
И когато политиците, и не само от ГЕРБ, но и такива като Марешки, Каракачанов, Симеонов и други като тях, се кълнат в любов към Бога и народа, даже кръв да капе от сърцата и устата им, кажи им, народе, дренки сте яли. Нека да гласуваме без страх. Тези, които поради болест и немощ не могат да отидат до урните, и тези, които гласуват заедно и коленопреклонно, да се помолим на 04.04 – Неделя Кръстопоклонна, напомняща ни за Христовата жертва на Кръста и за тази, която се очаква от всеки от нас – да се променим, да възкръснем духовно като личности и като народ, да бъдем единен народ със споделени ценности, не презокеански, а предадените ни от нашите предци с отеческата християнска вяра, с Кръстната саможертва на нашия Спасител, изкупил ни от греха и смъртта. Нека не бъдем вече жертва на бесове и политически страсти, а народ, който ще въздигне „стените Йерусалимски“ в сърцето си, държава, която ще възкреси Светия Дух в своето име.
Галина Паскалева
