Как да се обясни необяснимото за мен поведение на нашето общество?
Постоянно ме вълнува неговото безразличие към некомпетентното, самохвално, нарцистично, зле образовано, лошо възпитано и корупмирано управление.
10 години е прекалено дълъг период. Всяка власт развращава, но продължителната власт развращава твърде много.
Продължителната власт губи сетивата си за реалността, тя става високомерна, арогантна, развива мания за изключителност, не може да оцени нивото на некомпетентността си, всяка алтернатива за нея става подозрителна, опасна, противна и скоро може да бъде записана във враговете на народа.
Опитвам се да си обясня този безпрецедентен феномен и не мога.
Вероятно няма едно всеобхватно и изчерващо обяснение.
Хрумват ми различни психологически експерименти или моделни ситуации, като помощни средства за конструиране на обяснение.
Понякога си мисля, че обществото ни е като онова слонче, което докато било малко, било вързано с въже за един стълб и това въже му позволявало да се отдалечава от стълба само докато то се опъне – нататък не можело. Когато слончето пораснало и станало слон, въжето от крака му било отвързано, но слонът не напускал предишния кръг, в който живеел докато го възпитавали като малък.
Понякога си мисля, че обществото ни е като оонова куче, което било възпитавано да живии в кръг, в кръгло помещение или в очертан предварително и ясно видим кръг. Един ден заменили кръга с квадрат. И кучето изпаднало в ступор, в стрес, в паника, в страх. То знаело да живии в кръг, а в квадрат не знаело и не искало да живее в него, не можело да живее и точка.
Понякога си мисля, че обществото ни е като едно друго куче, което лежало и постоянно пъшкало, стенело, вайкало се, хленчело. Попитали го защо така страда, а то казало, че е легнало върху един пирон и той го бодял, просто било мъка да се лежи върху него, но когато му казали – стани и се премести и няма да те боде, кучето казало – ааа, не ме боде пък чак толкова!
Понякога си мисля, че обществото ни е като онези мравки, които постоянно се въртели в един кръг, вървели една след друга и все по този кръг, навъртали обиколко след обиколка и постепенно една по една започвали да отпадат и умират, защото всяка една мравка правила това, което прави мравката пред нея, а така и не се намерила мравка, дори една-единствена мравка, която да се отклони от кръга, да престане да прави това, което правели всички други мравки.
Понякога си мисля, че обществото ни е като жабата от добре известната метафора за постепенното нагряване на водата в тенджерата – тази жаба така и не разбрала как била сварена.
А понякога, понеже казах за жабата, си мислря, че обществото ни е като онези жаби, които пълзели по една висока стена и всички вкупом квакали, че не могат, няма да могат да изпълзят отгоре, защото това не биол по силите им, а освен това и кибиците отдолу им подвиквали същото, така че наистина жабите се предавали една след друга.
Ето това си мисля когато мисля за нашето общество и не мога да си обясня защо е такова апатично, анемично, пасивно, безразлично, безхаберно, непроменимо и несвободно…
Всъщност, остава само да добавя, че от всички жаби, които пълзели по високата стена, само една се изкачила догоре, въпреки непрекъснатото говорене на останалите жаби, че не е възможно да успеят и въпреки подвикванията на кибиците отдолу, че не няма как да успеят да се изкачат догоре. Работата била, че тази жаба била глуха.
Може би и обществото ни може нещо да постигне, ако поне веднъж остане глухо за предателския си вътрешен глас, който непрекъснато му нашепва, че е по-добре нищо да не предприема, защото може да стане по-зле; че преклонена главица сабя не я сече; че да би мирно седяло не би чудо видяло; че няма ние да оправим света; че нека онези горе правят каквото щат; че така е било и така ще бъде и ще бъде все така и още по.
Николай Слатински
