Към поезията днес.  In memoriam

Kaкво ще ни дадеш, поезийо,

със пожълтелите си рими,

излез по площадите,

пиши историята - 

без фалшив патос, без измислена лирика.

И разкажи със думи прости,

по вапцаровски ти разкажи,

че животът като изстрел е кратък

и колко едно пшеничено зърно вяра тежи.

На везните на твоята съвест, поезийо,

премери тази вяра във всеки твой стих

как отеква в сърцето народно

в час съдбовен, самотно велик.

Намери верните думи,

пиши със смела ръка,

не на лаптоп, ни с перо и чернило,

с кръвта на твоите вени пиши,

с твойта пулсираща, 

от сърцето бликаща кръв,

о, поезийо, 

онзи така нужен ни стих,

днес допиши:

И в бурите и в бялата пролет

пак ще сме заедно,

както се врекох,

обичам те все така,

както и вчера,

Народе мой,

до смърт те обичам.

   винаги твоя

    Поезия

Така, както пишеха твоите големи поети - 

от любов към народа, без да го крият,

само син може така баща да обича

синовете народни до последния свой стих го обичаха.

И пишеха, както дишаха,

както сърцето бие в гърдите,

когато от обич ранено, 

кръв от него изтича - 

другояче и не умееха,

затова, покосени, падаха те,

приемайки за награда

олово в челото,

а не на суетни паркетни паради

смешни дрънкулки „за цялостно творчество“,

от рода на юбилейни медали

и евтино златно перо.

Техният кратък, като автоматен откос, живот,

не беше разбира се, римувана поезия,

но той  се превърна в поезия на поезиите,

стана за нас жива история,

но за това ти днес не говориш,

днес ти покорно мълчиш

и поразена от срамна амнезия,

съчиняваш … поезийка.

Днес ти позорно мълчиш

пред самозвани велможи,

наместо звънки плесници да зашлевиш,

наместо съвести да тревожиш.

Престъпно мълчиш

пред убийците на свети поети,

пред същите, които оттогава до днес

още стрелят по недописаните им,

недопети куплети,

а сега се целят от упор

в последните трохи от народната вера – 

те в тебе се целят, поезийо,

а ти, окаменела, стоиш и мълчиш

вместо да въздадеш мера за мера.

---

О, поезийо,

нима за тях, за кои жалеят земя и небо, 

днес  жал никого не ще попари,

отново ли е ден робски и черен,

ден - бездуховен, народът - безхлебен?

Нима забравени са днес

мъчениците на твоя жертвен олтар – 

разстрелвани, безследно изчезнали,

гонени, изоставяни

в околностите на Пещера,

в Илиянци,

край Демир Хисар,

отишли си в злострадания – 

от зла дума, от зла болест,

от зла ръка и куршум

на юди безродни без съвест,

без капчица ум?

Спомни си

незабравимите твои поети,

сама от себе си забравена днес,

о, поезийо, клета!

Те бяха с народа

в най-страшните негови бури и зими – 

на Вола, на Стрелбището и в окопите,

където трагично умираха,

а възкръсваха светло

в твоите химни, 

в твоя ямб и хорей

и на белия стих във синкопите,

според твоята дума, че те не умират!

Нима днес 

те не са все така със народа,

както бяха с него в зимните вечери,

в безднадеждната, зимната вечер

на стария, гузния свят,

но и в утрото на новата ера,

в пролетта на надеждите – 

в бурята бяха 

и там размениха своя живот

за няколко стиха.

За безсмъртни няколко стиха.

---

Тяхната поезия е живот въплътен,

а животът им – въплътена поезия.

Дори смъртта бе за тях не смърт, 

а песен, 

последната песен 

в безсмъртната тяхна поезия.

Та кой друг е дръзвал да каже

поезийо,

че смъртта е песен – 

в утрото на новия ден,

когато се отърсва земята 

от отровната си плесен?

Дългът към тях

с нищо не може да бъде платен,

но все пак,

все пак,

не им ли дължиш, 

както до вчера,

така също и днес,

оная запазена тяхна награда,

оная единствено важна награда – 

да кажеш с гласа на народа и днес

умряха даром за правда,

за правда, и за свобода!

---

Неизплатеният дълг, без остатък,   

от Бог Слово ще бъде платен – 

на Неговата нива те бяха работници.

/още тук под небето,

преди съдния ден, 

с твоите песни е той предплатен

и певци песни за тях ще пеят,

от теб самата предречено/.

Тъй, както Словото плаща – 

с безсмъртие – 

о, скъпа, о, родна, о, любима поезия!

---

Те написаха своите страници

За Книгата на живота – 

новозаветни, неизбледняващи страници,

с Божията ръка ги написаха,

във вечната бран за победата на Доброто,

която с кръст и разпятие е орисана.

Не друг, а Словото

прие трънен венец и разпятие

и от там, от кръста   

спаси и прегърна човека

и целия свят

в своите изранени обятия!

---

Убог е, който чака лавров венец

за своите, по човешки немощни думи,

от тръни е сплетен твоят венец, о, поезийо,

трънлив е земният път на труженика на думите.

И ако ненадейно

някъде трън се впие в петата ти

или с подострен писец, предположим,

докоснеш неволно кутрето си

и тънка алена струйка

едва обагри ръката ти,

не охкай тогава превзето,

не ти отива

с артистични въздишки

да примираш над самовлюбени стихчета.

Ала когато в сърцето се втурне

онази жертвена, 

за света непозната любов 

и сепне тревожно твоята лира – 

това е тя, да, това е тя – 

твоята едничка, твоята съвършена любов,

зарад която, готова си, знам,

днес пак да възкръсваш и пак да умираш.

---

И понеже 

световните сметки пак не излизат

и хлябът е малко,

и отново хлябът не стига,

/нищо ново под слънцето/,

спомни си

за онова ограбено пшеничено зрънце

от народната вера,

без което сърцето е гладно,

без което сърцето е смъртно ранено

и с твоето слово

преумножи този житен зародиш във хлеб,

в пет хляба благословени.

Защото манна небесна в духовната пустош

е призвано да бъде

твоето вдъхновено писание

тръба йерихонска -  твоят праведен глас!

С пет хляба и слово

Той, хлябът на живота,

Живото Слово

народа край Витсаида нахрани,

изцерявайки на греховете му

неизцеримите рани.

---

Какво ще оставиш след себе си, поезийо,

днес със овехтелите си рими – 

излез пред народа,

излез крачка напред пред историята,

предводителко на народи и на историята!

Стихотворните стъпки, 

най-стремителните стъпки

в цялата човешка история

с народните стъпки римувай

и не към Парнас,

но към оня заветен връх полети,

лобния връх на поетите,

откъдето в непрогледна нощ

на живот и смърт възгласяха те

все същия възглас,

самородния, първия стих в Битието,

с който Поетът на поетите,

/у Когото бе Словото/,

заповяда на светлината да бъде

и сътвори я от слово.

Да бъде ден!,

вдъхновителко на човешки съдби,

на съдбините човешки – 

нетварната светлина

на мечтания и чакан от поетите ден,

когато историята,

преситена от мрачната проза

на неправда, войни и истерия, 

ще се храни не с кръвта на поетите,

а с техните стихове!

Денят, в който самата тя, 

без съмнение, ще се превърне в поезия – 

през септември навярно,

най-прекрасният пролетен месец.

И животът – свирепият, озъбен живот – 

ще стане, според написаното от тях завещание,

по-хубав от песен,

да, ще бъде животът тогава по-хубав от пролетен ден!

---

Със Животворящото слово,

и днес, и утре

отново

поезийо, свята

вярата в хлеб претвори,

хляб насъщен, на духа ни потребен, от думи нетленни,

за днешния и за бъдния ден сътвори.

И от твоя висок поетичен амвон

саможертвено поднеси – 

не за избрана аудитория,

не за графомани

и преситени сноби в поетичен салон,

а за отворените нови страници

на историята,

за площадите с гъмжащи човешки колони,

за народите в опустошения от безверие век

и раздай с пълни шепи твоето петохлебие,

опаленото от божествен огън,

осветеното с кръвта на сърцето ти

петохлебие – 

на всеки гладен

за правда и хлеб,

за истинска вера

и истинно слово

човек.

    Галина Паскалева