В Пловдив имаше днес някакво събитие на армията. Бяха разположили някакви ракети, някакви чинии. Най-отпред/е/ - знамето на България, сгъчкано между европейското и натовското. Нахилени войнички се фоткат с автомати. Няколко войници и офицери с мрачни физиономии наблюдават сергията с оръжията и фоткането. Всички тръпнат в очакване на Каракачанката.
Въпреки, че явно цели да предизвика респект, картинката предизвиква съжаление и бяс. Защото аз съм от тези, които помнеха военните паради на Гергьовден през 80-те години на миналия век. Повярвайте, различно беше и усещането, и авторитетът на армията. И дори погледите на войниците.
Армията е много важна за националния суверинитет. Стига да не е подчинена на външни сили, какъвто е сега случаят. И въоръжението да не предизвиква съжаление и носталгия. Интересно ми е защо наред със старите ракети не бяха изложени и чертежи на Кефките, които поръчахме за три милиарда!
А снимката по-долу говори за състоянието на армията ни сега.....Министър, по-известен с шкембето си, отколкото способностите си, оръжия, останали от Варшавския договор и жени, които не знам какво точно търсят в армията, защото от километри им личи, че не са за там.
Елена Гунчева
