През последните няколко години постоянно ме занимава мисълта дали да напиша книга за това – как аз видях Прехода и как аз участвах в него.
Колебанията ми до ден днешен са силни.
От една страна, бях непосредствен участник, с двете си ръце създавах заедно с приятели и съмишленици СДС в Перник, бях и си останах най-запомнилият се председател на Комисията по национална сигурност в парламента, бях и си останах единственият известен на обществото секретар по националната сигурност на президента. С други думи, много неща видях и за много от тях мога да разкажа като пряк свидетел – с всичките ми успехи и победи, грешки и загуби.
От друга страна, никога не съм бил в първите редици на националната политика, не съм имал значително влияние върху общественото мнение и приносът ми за случилото се и неслучилото с в България не е особено голям. А да пишат мемоари, да разказват спомени все пак е морално право и политическо задължение на онези, които са били в първите редици и с най-съществено въздействие върху Прехода.
Така или иначе, в случай, че реша да напиша нещо като мемоари, аз реших да прочета огромна литература на преки свидетели на ставащото в страната ни – и преди 1944 г., и след 1944 г., и преди 1989 г., и след 1989 г.
Сдобих се с многообразие от впечатления, научих немалко и си направих редица изводи.
Но не съм решил все още какво да правя. Да пиша или да не пиша – това е въпросът. И той ме занимава с изгаряща сила и болка все така, а даже и още по.
Заедно с това се замислям над различни детайли и породени въпроси от прочетеното.
Напоследък си блъскам главата над следното – кога е имало повече подлеци (мерзавци, мижитурки, дребни душици, нищожества, предатели, страхливци, морални изроди) – по време на соца или сега, при деформираната ни и повърхностна демокрация, при псевдодемокрацията?
Да, хората с носталгично соц мислене ще кажат – сега! Сега подлеците са повече, много повече!
Да, яростните демократи ще кажат – тогава! При социализма подлеците бяха повече, много повече!
Анализирам прочетеното, сравнявам преживяванията си (все пак практически равно по продължителност време съм живял и при соца, и след него!). Мисля. Диря отговора. И смятам, че съм го намерил.
Веднага ще кажа – изобщо не съм соц-носталгик, помагах да се отървем от соца, горд съм, че бях участник в промените и съм сигурен, че постъпих правилно като се втурнах презглава след 1989 г. да помагам с каквото мога тези промени да се осъществят. Даже съм убеден, че това е най-вярното, най-точното и най-правилното решение, което съм взел през живота си.
Но моят печален извод е (споделям го с тъга и огорчение), че днес подлеците (мерзавците, мижитурките, дребните душици, нищожествата, предателите, страхливците, моралните изроди) са много повече. Казвам го най-отговорно и като резултат от разкъсващи ме вътрешно разсъждения и съмнения.
Струва ми се, че имам и аргументите, и правото да стигна до този печален извод.
Пак ще кажа – при соца живях 33 години, след него те са вече почти 32. Горе-долу – поравно. Затова имам множество наблюдения и впечатления, които ми помагат да превърна субективната преценка в сравнително и относително обективна.
Но заедно с това, което преживях и видях, за да съм в в състояние смело да направя подобен извод, аз мога да приведа и аргументи, които да го обосноват.
Когато в една обществена система има норми и правила, когато за престъпленията (дори морални, дори с поругателство над съвестта) има неизбежни наказания или поне сурови санкции, това винаги действа дисциплиниращо и орязва крайностите, превръща девиантното поведение в риск, а оттук и поражда подтици рискът да бъде минимизиран и дори избегнат.
При соца имаше своя система от норми и правила, заедно със строги санкции и наказания за тяхното пренебрегване и нарушаване.
Не, това не беше идеална система, в нея имаше идеологически пороци, понякога абсурдни изисквания и стандарти на поведение, но пак казвам, имаше система от норми и правила.
Наличието на всяка система от норми и правила пояснява какво може и какво не бива да се прави, какво би донесло позитиви и какво – негативи.
Наличието на норми и правила неизменно кара дори онези, които не биха искали да ги спазват, да ги спазват, защото от спазването им има полза, изгода, че дори и нещо много просто – келепир.
Да не говорим, че системата от норми и правила при соца често забягваше в пределите на идеалното, на идеализацията на човешкото поведение – тя искаше хората да мислят за общото благо дори повече, отколкото за личното; внушаваше им да се жертват в името на Голямата идея, да работят за Светлото бъдеще, да вярват в Доброто у човека (което се съизмерваше с разбирането за Комунистическото добро у човека).
Няма спор, че една система от норми и правила, която залага на идеализацията, също по някакъв начин дисциплинира онези, които по душа или възпитание не са читави от морална гледна точка, които са подлеци по принцип или принципно. Да, нерядко, а може би и най-често се парадираше с формата на спазването на тези норми и правила, без да се прониква човекът от тяхното съдържание.
Вярно е, че се проявяваше нерядко откровено лицемерие по отношение на тяхното спазване. Не споря. Но ако си подлец и това излезе на бял свят, ти щеше тогава да претърпиш огромни щети.
Кариерата ти бе обречена, щяха да последват всевъзможните патосно-идеолигизирани санкции и дори наказания – партийни, профсъюзни, комсомолски. Твоето поведение щеше да бъде изобличено като частен случай, нетипичен за социалистическото общество. „Частен случай“ – това бе клеймото за подобно поведение – то означаваше, че ти не си в крак с обществото, ти си позор за него, ти си отклонение от него, ти си вредител за социалистическия морал и начин на живот.
А днес? Днес самата демокрация ни е лицемерна, фиктивна, процедурна (т.е. тя е форма без съдържание), фасадна, корумпирана, брутално безразлична към понятия като чест, морал, етика, нраственост, справедливост, порядъчност. Няма норми и правила на човешко, достойно, съпричастно, солидарно поведение. Напротив – колкото си повече мошеник, тарикат, ловък, хитрец, нагъл, играч, безскрупулен – толкова си по-успешен, задминаваш баламите, изтласкваш честните, прецакваш почтените…
Аморалното поведение, забиването на нож в гърба на приятеля, минаването през трупа на колегата, подливането на вода на конкурента, охулването на опонента – това е печелившото поведение днес.
За безпринципност и безчестие няма никакво наказание, не се поема никакъв риск. Носителите на такива „ценности“ са заели командните висоти във всяка една дейност по целия вертикал на властта. Този вертикал е всъщност йерархия от мрежи – на всяко ниво се е изплела мрежа от себеподобни – те се самовъзпроизвеждат, те вплитат в своите структури такива като тях и изхвърлят различните. Нормите у нас са да няма норми. Правилата у нас са да няма правила. Нормата е да плюеш на всички норми. Правилото е да теглиш майната на всички правила.
Когато в една система няма норми и правила, то дори онези, които искат да спазват норми и правила не ги спазват, защото спазването на която и да е норма, на което и да е правило ти носи щети, донася ти загуби, превръща те в лузър.
Да добавя и още нещо. Липсата на наказание за непорядъчност, за непочтеност, за подлост, за мерзост отприщва деструктивната спирала.
Ще поясня.
Позитивните, конструктивните норми и правила пораждат и стимулират конструктивната спирала – по Мечо Пух – колкото повече, толкова повече. Колкото повече спазваш тези норми и правила, толкова повече ги спазваш. Те стават твое кредо, твой стил, твои норми и правила, твоя същност, твой манталитет.
Негативните, деструктивните липси на норми и отсъствия на правила пораждат и отприщват деструктивната спирала – пак колкото повече, толкова повече.
Колкото повече не спазваш никакви норми и всякакви правила, толкова повече ти презираш нормите и ненавиждаш правилата. И такова без-нормено и без-правилно поведение става твое кредо, твой стил, твое презрение към нормите и ненавиждане на правилата, твоя съъщност, твой манталитет.
Накратко, ако това да си подлец (мерзавец, мижитурка, дребна душица, нищожество, предател, страхливец, морален изрод) ти носи ползи и ти позволява да драпаш нагоре по йерархията или просто да разбиваш чужди съдби и кариери, толкова повече ставаш подлец (мерзавец, мижитурка, дребна душица, нищожество, предател, страхливец, морален изрод). Докато в един момент се оказваш в ситуацията, изпадаш в полежението да не си нищо друго, освен че си подлец (мерзавец, мижитурка, дребна душица, нищожество, предател, страхливец, морален изрод).
В това е двустепенната драма на нашата псевдодемократична действителност:
Първо, тя не наказва за проявена подлост (мерзост…).
Второ, тя отприщва спилатата „Колкото повече, толкова повече“) на подлостта (мерзостта…).
Ето защо днес няма никакви спънки пред плоденето на подлеци, а – дори без това да е цел на псевдодемокрацията – тя стимулира проявите на подлост и като правило ги възнаграждава.
Моята огромна тревога е свързана с ужасните, жестоките поражения, които псевдодемокрацията нанася у нас на ценостната ни система като така разкъсва социалната тъкан на обществото.
Един ден икономиката може и да потръгне, емиграцията може и да намалее, строителството може и да стане по-качествено, жизненията стандарт може и да започне да расте. Но пораженията, нанесени на ценостната система на обществото, разкъсванията на социалната тъкан – те адски трудно, почти невъзможно ще бъде да се излекуват. Има формула 3 към 1. За всяка 1 година на израждане на ценностната система на общетвото, на увреждане на социалната тъкан са нужни 3 години за тяхното възстановяване и лекуване.
Сметнете колко години ще ни трябват за преодоляване на пораженията в менталността и нравствеността на обществото, за преодоляване на колосалните щети върху солидарността и сплотеността на народа ни, нанесени през последните 10 загубени години – отговорът е прост, ще са ни необходими 30 години!
Друг въпрос е, че аз нямам 30 години пред себе си, за да дочакам тези поражения и щети да бъдат минимизирани и дори заличени. Но помислете за днешните млади и светли глави от аудиториите – когато дойде време те да поемат спасението и управлението на България, ще им трябват 30 години за да могат след това да променят нещо към по-добро!
Всъщност те ще загубят целия си творчески, силен, креативен, съзидателен живот само за да се борят с пораженията и щетите от последното загубено десетилетие на България.
Да пропилееш цяло десетилетие на България – е, не е ли това Божие наказание, стоварено върху България чрез гласуването на българското общество за властта през това десетилетие!!
Нищо не може да навреди повече на едно общество и на една демокрация от липсата на норми и правила при псевдодемокрацията, от израждането на ценностната система и увреждането на социалната тъкан, причинени от псевдодемокрацията…
P.S.
Винаги съм се опитвал да надскоча личните си проблеми и терзания, личния си опит и преживяване, а да уловя обществените тенденции, да схвана законите или поне закономерностите на българския социум.
Сега ще дам един пример в защита на горната теза, че в сравнение със соца, сега, при деформираната ни и повърхностна демокрация, при псевдодемокрацията има повече подлеци (мерзавци, мижитурки, дребни душици, нищожества, предатели, страхливци, морални изроди).
Веднага ще поясня – моите наблюдения и разсъждения, довели ме до този печален извод са дългогодишни, те нямат нищо общо със случая, за който ще разкажа. Даже в него става дума може би не чак толкова за подлеци, дори не за морални изроди или пък нищожества, а по-скоро за дребни душици и страхливци, независимо, че резултатът от тяхната противна същност е чиста проба подлост…
Ето го този случай, този най-обикновен, частен, но все пак показателен случай…
…
Тази година, на 16 юни аз ставам на 65. Това е възрастта за пенсиониране на един университетски преподавател, професор.
Законът е предвидил процедура, ако човекът е ценен за висшето учебно заведение, трудовият му договор да бъде продължен за 1 година, после – за още 1 година, а най-много за още 1 година, сиреч – за максимум от 3 години. Пояснявам това за онези, които не са запознати с тази практика.
Моите най-близки роднини и най-добри приятели знаят, че аз постоянно си задавам въпроса – ставам на 65, колко добри, творчески, пълноценни години още да ми остават? При чудесно стечение на обстоятелствата – максимум 15. Значи всяка година вече е за мен с цената на златото. Колко още мога да чета безброй книги и безброй лекции, да пиша книги и да готвя лекции?
Кога ще се заобичам повече като човек, кога ще обърна внимание на себе си, кога ще се посветя на внуците си, кога ще посетя любимите градове по света? Нима ще се заробя още една година с 600 часа лекции, 30 дипломни работи, 120 есета, плюс научно ръководство на докторанти, плюс какви ли не отчети, доклади, конференции…
В този смисъл колебанието ми бе огромно.
75% от мен си казваше – всяко нещо си има начало и край, слез от сцената когато си най-добър, дори най-добрият, помисли за себе си и за живота, който ти остава.
25% от мен ми нашепваше – когато си най-добър, когато си най-добрият, ти трябва да продължиш да даваш най-доброто (от себе си) на младите хора, да не създаваш неразрешими по най-добрия начин проблеми на катедрата си; а и как ще промениш живота си радикално в условията на този ковид – никъде не можеш да мръднеш, значи пак ще си седиш вкъщи, ще си лежиш с книги на диваните, но без лекциите, без срещите със студентите, без общуването с колегите…
И ето, процедурата се завъртя. Само че шепа мижитурки, няколко дребни душици, нищожен брой пълни анонимници в науката, скрити зад тайния си глас, решиха да избият комплексите си върху мен, да угодят на онези, които се дразнят, че винаги имам свое мнение и го отстоявам, че съм шило, което в торба не стои. Че съм – с извинение за нескромността – личност!
Те пренебрегнаха очевидните и очевадни факти:
че съм сред водещите и любими на студентите преподаватели в съответното висше учебно заведение;
че съм неизменно сред преподавателите с най-висок хорариум;
че единствен в това учебно завадение чета възможно най-съвременни дисциплини в Науката за сигурността („Сигурността в рисковото общество“, „Сценарийно планиране и програмиране“);
че моите монографии са включени в основната или в препоръчителната литература на всички ВУЗ-ове, където се изучава сигурност;
че имам най-много дипломанти всяка година, повече отколкото цели катедри във висшето учебно заведение; че моите докторанти неизменно се защитават блестящо в това учебно заведение.
Всичкото това за тези дребни и страхливи душици бе без значение. Те пет пари не дават какво мислят обучаемите в това учебно заведени, какво мислят другите преподаватели. Тяхната сила е в анимността, в скритостта, в безименността, в тайния вот.
Винаги количеството и посредствеността са воювали брутално и безскрупулно с качеството и кадърността.
Изобщо не става тук дума за мен.
Понеже знаех, че те ще направят това, аз бях психологически подготвен, отдавна нямам илюзия за разгула на подлостта и всесилността на нищожествата – толкова пъти съм се сблъсквал с тях и имам множество синила от тях по душата и тялото си.
Даже посрещнах (близките и приятелите ми знаят) с облекчение случилото се.
Не искам да се помисли, че в този текст говори личната ми обида! Абсурдно е. Моето име, колкото и то да е значещо в науката (ако е значещо) и моите книги дребните душици не могат да ги отнемат. Но и този мой случай също е предупреждение.
Дребните душици, нищожествата, посредствените човечета вече са се размножили у нас в немислими количества – по всички нива на държавния вертикал, във всички структури и дейности на социума. И поразиите, които те ще нанесят, водени от дребността на душиците си и нищожеството на същностите си могат да бъдат и ще бъдат все по-непоправими. Те не рушат отделни съдби, те не съсипват отделни кариери, те не нанасят щети на отделни личности, те не поругават отделни достойнства – те са разсейки на рак, който ако не се опомним и осъзнаем, ако не извършим тежка социална химиотерапия и дори неистово болезнена хирургическа интервенция, могат да унищожат целия ни социален организъм, да опропастят цялото ни общобългарско усилие към по-добро бъдеще на Отечеството ни любезно.
Знам, че мнозина от вас мислят по същия начин. Разликата между нас и повечето от вас е, че аз казвам онова, което мисля на глас. И го казвам неизменно и постоянно. И в никакъв случай не само когато съм лично потърпевш. Дори напротив – когато неизменно и постоянно го казвам, аз ставам лично потърпевш. Но съм свикнал с това психологическо бреме – то никак не ми пречи, с него си живея сто години вече.
Защото за мен да мълча когато трябва да говоря означава да не мога да погледна децата и внуците си в очите.
Николай Слатински
30.01.2021 г.
