КОГО БИЕШ, Г-Н ПОЛИЦАЙ?

Отговора аз го знам. Ти не го знаеш. Защото си под пагон. Служиш. Изпълняваш заповеди. Твоята не е лесна. В жегата, с тежко въоръжение, вместо да ти свърши смяната и да се прибереш вкъщи, пък да разпуснеш, да си погалиш детето, да се наядеш и наспиш, кесиш на площада и не знаеш докога. И какво, нали. А каквото винаги се случва. Защото го очакваш.

Вика ти в лицето някакъв келеш, провокира търпението ти и то свършва. И си изкарваш всичкия яд на него. Щото можеш. Дадената ти е силата и правото. Удряш и риташ. В същото време обаче, на друго кръстовище, някой твой колега удря и рита друг келеш. Сина ти. Или дъщеря ти. Или брат ти, баща ти, все някой твой роднина по права или съребрена линия. Щото му е дошло до каската от кесенето в жегата, от недоспиване и дехидратация, от изгубено време, от каквото си помислиш.

Ако се замисляш, де, а не просто сляпо бъхтиш, за да си избиеш гнева. Всеки твой удар, уважаеми, се стоварва върху теб самия. Косвена жертва си. А косвените жертви... Нали поне на това са ви научили.

Не те обвинявам. Ти служиш и изпълняваш заповеди. Ако да ти бяха вменили, че един-единствен твой удар ще ти коства службата, пагона и свободата, нямаше да удряш сляпо. Ама не са. Което не те оневинява. Поне пред мен. Коя съм аз, та да ти давам акъл. Дете съм на майка ми. И майка на децата си. Всички сме нечии деца. Бог да пази твоите, г-н полицай! От колегите ти. И от тези, които не издават категорични заповеди какво може и какво не може.

Маргарита Петкова