Гледам какво се случва в Кюстендил и се чувствам ужасно.
За това се чувствам длъжен да кажа няколко неща.
В края на 70- те и началото на 80 - те години, когато бях малък, градът не се славеше като място, където хората се колят по улиците.
Кюстендил беше градът на минералната вода, на черешите, на празника "Мис Пролет" (който никога не съм могъл да понасям).
В града имаше няколко културни центъра - Читалището, Домът на културата, Театъра.
В Домът на културата преподаваха хора от старата немска школа - моята първа учителка по пиано госпожа Папазян, маестро Христов - диригент на духовата музика и човек, познаващ до съвършенство солфежът и елементарната теория.
Госпожа Мицова, преподавателката по пиано, която подготвяше с огромен успех млади пианисти, които влизаха на първите места в софийското Музикално училище.
Школата в рисуването - да говоря ли за нея.
Достатъчно е да ви кажа имената на Майстора, на Стоян Венев, на Свилен Блажев, на Асен Ушев, Иван Пенев, Здравко Анев.
Името на Theodore Ushev дори няма нужда да ви споделям.
В Кюстендил бе създадена и първата българска пънк група - групата "Нови цветя", които днес намират сериозно отражение в моята докторска дисертация - като пионери на пънк вълната и съпротивата срещу един тоталитарен режим (Иван Попов Джони, да си знаеш) ))
Постепенно нещо се случи с този град.
В края на 80 - те и началото на 90 - те започнаха тъмните времена.
Заводите бяха фалирани и тогава бившите партийни велможи си направиха приватизационни фондове.
Па изкупиха всичко и го продадоха за скрап.
Ако не вярвате, все още можете да видите останки от някога работещи предприятия, които седят като призраци на входовете на града - Кондензаторния завод, завода за прежди и така нататък.
После, в средата на 90 - те започна ембаргото към Сърбия и кюстендилци, останали без основно препитание се втурнаха към нов начин на живот - наливаха бензин на цена от 80 стотинки и го продаваха на цена 2 и половина - 3 дойче марки (все още нямаше евро) на границата.
Целия град беше зает с този алъш - вериш.
Но по - предприемчивите изнасяха цели влакови композиции.
Така се родиха милионери.
А като цяло покупателната способност в града се вдигна илюзиорно високо.
Появиха се стотици заведения.
Харчеха се лесно изкарани пари.
Започнаха да се строят някакви невероятни кичозни дворци - още можете да ги видите, ако отидете там.
По това време вече се бяха появили и "добре облечените здрави момчета".
Кюстендил стана столица на една от няколкото силови групировки у нас - ВИС 2.
Спомням си как един ден отидох за някакви документи в район "Витоша" (тогава там живеехме на квартира) и когато видяха, че съм от Кюстендил служителките ме попитаха какъв съм по професия.
"Пианист" - рекох аз.
Тогава служителките прихнаха в смях - "Да бе, от Кюстендил, с тая външност и пианист"...
Минавам набързо през историята.
Дойде Виденов.
Настана хиперинфлация.
Хората загубиха спестяванията си.
После войната в Сърбия свърши.
И градът остана без икономика и с огромно количество фалирали заведения.
Тогава някъде аз си тръгнах оттам.
И много приятели направиха същото.
Но част от мен остана там - в Кюстендил живее мама, там, в едно село на 10 километра от града живеят родителите на жена ми.
Там живее малката ми племенничка (голямата замина за Англия, където живее и работи), която има 2 дечица и се омъжи за сина на големия български алпинист Людмил Янков (оставил сърцето си на Рила).
И когато остарея, ще отида там, където съм се родил.
В Кюстендил.
Там вероятно ще бъдат положени костите ми.
И за това искам да кажа нещо, което днес прочетох и при моята съученичка от пето основно училище Lyuba Pashova:
Кюстендил не е мутренска столица!
Кюстендил не е арена за поп - фолк побои!
Кюстендил не е Гольовци и Кондовци (враждуващи ромски фамилии в града)!
Кюстендил не е насилие и чалга!
Кюстендил е Майстора, Стоян Венев, Марин Големинов, Свилен Блажев, Биньо Иванов, Екатерина Йосифова, Тео Ушев!
Това е моят Кюстендил!
Другия Кюстендил е онова, което политици и мутри създадоха.
И да, от него можем да се срамуваме.
Но не и от онова, което в действителност е града - и като история и като култура и като наследство!
Венци Мицов