Като отидем в планината – красоти всякакви, небе и скали, дървета и поляни, па току седнем накрая, развържем бохчите, отворим пласмасовите кутии с храна и се снимаме, както ядем. Сиренце, ракийка, питчици, луканчица – как да не ги снимаш сред тия висоти омайни?
Това са ни любимите снимки – най-високите снимки. На връх планината – снимки с ядене.
Дойде религиозен празник – от икони и сълзливи надписи върху тях друго във фейсбук няма. И изведнъж току цъфне някоя богоугодна снимка с похапване – агънце, огънато на кравай в тава, печено пиле, вирнало кълки нагоре, салатки, десертчета, винце и всичко, както си му е редът.
Иконите понамалеят, понамалеят, а до вечерта хич ги няма.
За сватби, кръщенета, рождени и имени дни, банкети, гуляи и всякакви тиймбилдинги да не споменавам. Там количествата на храната водят до качествени изменения на личността. Там приказката „не гледай в паничката на другия“ се е преобразила в „снимай всичките паници, най-вече паниците.“
Само някой да не си помисли, че съм против яденето или че съм почнал диета и, огладнял, гледам на яденето със зли очи – няма такова нещо.
В нашата къща най-много се е говорело за ядене. От сутрин до залез се говореше най-много какво ще си „поготвим“ и какво ще си „апнем“.
– Ама па си апнеме като ората! – Това чувам на тетевенски диалект в главата си от ония блажени времена.
Баба ми Дона (тя много държеше да ѝ викаме Донка) беше лакома до забрава. Веднъж изяде трийсетина пресни свински мръвки с лук, вдигна двеста и четирийсет кръвно и лежа в несвяст два дена. Като се свести, взе, че се изплези и рече, че е гладна.
Но нейният пържен боб в тава, с тънка червена коричка отгоре, нито мога да го забравя, нито да му се наситя.
Баща ми Милчо също нямаше мяра в яденето. Услаждаше му се всичко.
– Който готви за гладни ора, той е баш готвачът! – викаше той и както си седеше на терасата, изяждаше по един голям козунак, докато си пиеше кафето в четири часа следобед.
А майка ми, еех, майка ми Марчето готвеше и насън. Като дете любима играчка ѝ било тестото. Другите момичета играели с кукли, тя – с тесто. Ако можеше да нахрани всички хора в Гложене, в Голяма Брестница, Плевен и Ловеч, София, Париж, Ню Йорк и Барселона, щеше да го направи като едното нищо. И щеше да ги подканя да си вземат още.
Велико нещо е яденето – земята, плодовете ѝ, масата, софрата, паралията, ритуалът, но напоследък те ни превземат отвсякъде. Сякаш ни останаха единствени.
По телевизията кулинарните предавания са най-много. Микеланджело и Леонардо, Шекспир, Толстой и Ботев ряпа да ядат пред известността на Хикс или Игрек готвач. Звездите в небето са нищо пред ресторантските звезди Мишлен. А кулинарните книги с рецепти са по-търсени и купувани от приказките на Андерсен и Каралийчев.
Стомасите ни станаха души.
Някога, като чуех думата шеф, си мислех, че става въпрос за началник, а се оказа, че ставало дума за шеф готвач. Готвачите били най-големите шефове, единствените шефове, началниците на живота.
Гледам и мои приятели – писатели, художници, психолози, доктори на един куп науки и всякакви други извисени същества, най-много обичат да изразяват себе си във фейсбук чрез царска туршия, сланинка и ракийца. И ако може – шишенцето с ракийката да е запотено.
Няма лошо, да са живи и здрави, сладко и пресладко да им е, дето се вика, но усещам как мисълта за яденето ни превзема и става единствена.
Усещам как тъгата от битието се маскира чрез престараване за готвене и чрез снимки от вечери, закуски, баници и баклави.
Усещам как страхът от самотата най-често се лекува с преяждане.
Усещам как пандемията, ограниченията и локдауните ни карат да кръжим и да се въртим около чиниите си, безсилни пред тяхната гравитация.
Дали пък тези хранителни изложения, снимки и представления не са грим, под който се крие осъзнатата безизходица на това нещо, което наричаме живот?
Снимките с ястията ни успокояват и веселят, дават ни самочувствие и после ни поглъщат.
Шекспировото „Целият свят е сцена“ вече звучи така – „целият свят е чиния“. И ние сме вторачени в нея.
Макар че за огромна част от човечеството чинията е блян – няма я. Има го глада. Но как да се снимаш с глада си? Глада си как да снимаш?
Николай Милчев
