Делнично лято, с обедно меню. На съседната маса – симпатично семейство с две малки деца. Неволно чувам откъслечни дежурни реплики, чести спътници на вкусното, в акомпанимента на вилици, препускащи хищно по чиниите. „Подай ми това, вземи си от онова, вкусно ли е, искаш ли още“. Не бих отчел този разговор ако не беше нетипичното му двуезичие. Родителите се обръщат към децата на чист, правилен български, а хлапетата отговарят на чист, правилен английски, с ясен американски акцент. Не е трудно да се досетя – семейството е долетяло за малко лятно безгрижие от дома си отвъд океана.
- Сложи си и малко лютеница – нежно предлага майката.
- What is liutenitza? – пита откровено малкият.
Признавам си, веднага изпитах съжаление към хлапето. Да растеш на място, където няма лютеница, всъщност не ми изглежда толкова апетитно. Нищо де. Лютеницата ще свърши чушковите си чудеса и за него. Вкусът ще го връща отново тук, лято след лято. Ще идва да си спомня и отнася всеки път със себе си онази част от България, която наистина си струва. Смляна, разбъркана, овкусена.
Напоследък нямам особени поводи да съм горд с нашето Тук. Срам ме е от простащината на изучените, от грозотията на красавците, от лакомията на преялите, от славолюбието на безславните. И колкото и да не ми се иска да го призная - радвам се, че има българчета, които не познават вкуса на тази България, която ме дави ежедневно.
Тези хлапета имат щастието да пазят, дълбоко под небцето си, само истинската България. Тази на люteniztaта.
Радослав Бимбалов
