Мъж, който не е ходил в казарма, и жена, дето не е раждала, нищо не знаят.
Има такава приказка, много беше известна по мое време.
Аз все още не съм раждал, но веднъж отидох в казармата за две години и два месеца и не съм убеден, че изобщо научих нещо. Пораснах, можех сам да си шия копчетата на гащите, правех десетина коремни преси, стрелях с автомат „Калашников“, танк мина над главата ми, земетресение ме люля много яко, но какво научих – отде да зная?
Приятелката ми от гимназията се ожени за друг. Ако се беше оженила за мене, щях да го запомня. Роклята ѝ поне щях да запомня, чаршафите на леглото от първата следсватбена нощ.
А иначе – аз нищо не помня. Имам усещане, че времето се изпарява. Не че минава и заминава някъде, а се изпарява като едното нищо и след него оставам пак, какъвто съм.
Ето ме на – на шейсет и няколко години човек, без стабилни и здрави спомени, както се изразява една нахвалена и любима съвременна прозаичка. Надвесил съм се сега над казармата си и се мъча нещо да си спомня, да го осмисля по някакъв начин.
Не че нямам подробности в главата си от ония две и нещо казармени години. Имам колкото щеш, но са разхвърляни и попилени в ъглите и паяжините на мисълта ми. Вадя ги там само когато ми трябват във връзка с някакво писане.
Спомням си например до милиметър окапалите жълти листа по асфалтовите пътеки в поделението веднага след като влязох там през месец октомври. Мога да изброя и кафявите лунички по кожата на есенните листа, а са ми се изтрили от главата имената на момчетата от ротата.
Сливат ми се всички само в едно ходещо, тичащо, потящо се, ядящо, пушещо, мрънкащо и спящо момче с вълнена зимна военна униформа. Как жулеше само тая униформа…
Спомням си вълнените топченца, които махах с два пръста от одеялото си, докато го тупах сутрин с кожен колан, а вече нямам идея кой спеше до мен отляво и кой – отдясно.
Минаваше ми времето – това е.
Най-много се плаша, че животът е минаване на време, треперя от това, обаче свиквам.
Треперя и се чудя как мои другари от казармата разказват и до ден днешен удивителни неща от живота ни през тези години – сякаш са замръзнали там и не са мръднали. Разни старшини на роти, лейтенанти и майори, млади готвачки, лекари и медицински сестри в полка – всичко им е живо и ярко. На мене – мъгла.
Е, и аз си спомням готвачката, Господ да я поживи, миризмата ѝ на пилешка супа, парфюм и страст, гърдите ѝ – набъбнали като погребите с оръжие в село Гривица, Плевенско, които пазехме от враговете на родината.
Да е жива и здрава тая готвачка, че нищо свое не пазеше, както трябва по устав. Можеше да не ни осмуква, разбира се, по вратовете и да ни оставя кошарки, но при толкова много екстри трябва да има и поражения.
Заговорих за готвачката и ще се върна на моята невярна приятелка от гимназията. Ожени се тази кандидат-зоотехничка от Института в Стара Загора за свой колега и по всички правила на войнишкия фолклор аз трябваше да загина в близките няколко дни. Вярно, угасих си пет-шест фаса в ръката, ръката ми стана в рани и мехури, но ми беше и много приятно, че всички се грижат за болката и погрома ми и че съм станал важен. Тези пет-шест дена на скръб и гасене на фасове по ръцете ме направиха най-важният човек в ротата и съм благодарен за това.
Ето го парадокса, ето го чудото – хубаво ми е било, че страдам и че съм в центъра на вниманието. Пазеха ме хората да не се самоубия.
А то само времето е минавало. Трябвало е да мине това време на сватба и гасене на фасове.
Сега е моментът да съобщя следното – според мен писателите не са нищо повече от клошари. Ако са добри писатели, трябва да са клошари. И ако могат, докато ровят остатъците и отпадъците на живота си, да намерят нещо ценно и да го опишат – браво на тях. Някои ще го продадат за пари, други ще го дъвчат за вечеря, но и в двата случая, ако са писатели с талантливи сърца, трябва да приемат, че са клошари. Точка по този въпрос или, както се изразяват в казармата – доложих!
Втората година на службата си беше абсолютно минаване на време. Вече бях старшина-школник и си мислех главно дали към бобената чорба за закуска ще има и шпек салам. И дали вечер ще си пийна ракия – тайно, разбира се.
Тайно, ама друг път. На рождения си ден, навръх първи февруари, така се насвятках – изпих кило ракия, че минах прав през голяма стъклена врата и си направих велики белези по лицето. И от това сражение помня не неколкократното шиене в болницата, а кислородната вода, която шумеше по бузите и носа ми. Помня и изречението, което чух от един войник, дошъл да ме спасява веднага след раняването:
– Обезобразил си се завинаги! – Така ми каза.
Обаче не беше прав. Белегът остана – поскри се, но остана, а другото се губи – собственият ми образ се губи, защото и той е минаване на време.
Ако бях жена, кой знае какво щях да разкажа за раждането. Може би щях умишлено да изпадна в безсъзнание и да си измислям после всичко. Като се познавам, най-вероятно така щях да направя.
Но аз съм мъж, казвам се, както се казвам, и затова ви описах нещичко от казармения си живот. Защото после всичко беше казарма – нежна, любовна, гадна, красива, грозна, слънчева, мразовита, но казарма.
Или минаване на времето...
Николай Милчев
